Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

Лилиан не присъстваше в съдебната зала; адвокатът й жестикулираше от време на време — с огромна, показна енергичност. Всички знаеха присъдата предварително, знаеха и причините за нея; от години не съществуваха никакви други причини, тъй като нямаше други стандарти, освен каприза. Смятаха, че той е справедлив прерогатив — действаха така, сякаш целта на процедурата беше не да се отсъди по даден случай, а да получат работа; сякаш работата им е да рецитират определени формули, и не включва отговорността да знаят резултатите от тези формули; сякаш съдебната зала беше единственото място, където въпросите за правилно и погрешно са безсмислени, а те — хората, натоварени с раздаването на справедливост — са достатъчно мъдри да знаят, че правосъдие не съществува. Действаха като диваци, изпълняващи ритуал, предназначен да ги освободи от обективната реалност.

Но десетте години на брака му бяха реални, мислеше си той, и това бяха хората, които имаха властта да разполагат с него, да решат дали ще има шанс за удовлетворение на земята или ще бъде осъден на мъчение до края на живота си. Той си спомняше безмилостния респект, който беше изпитвал към брачния си договор, към всичките си договори и законови задължения — и видя що за законност се очакваше да обслужва съвестното им съблюдаване.

Забеляза, че чучелата в съдебната зала бяха го погледнали в самото начало лукаво и проницателно — като съзаклятници, споделящи обща вина, сякаш бяха взаимно недосегаеми за морален упрек. После, когато забелязаха, че той е единственият в стаята, който гледа твърдо в очите на всички, той видя възмущението да нараства в очите им. С неверие осъзна какво се очаква от него: той, жертвата, окован, вързан, със запушена уста, оставен без друг изход освен подкупа, се очакваше да вярва, че фарсът, който си беше купил, е правен процес, че указите, които го поробваха, имат морална валидност, че е виновен в корумпиране на безупречните пазители на правосъдието, и че вината е негова, а не тяхна. Беше като да обвиняват жертвата на нападение, че е уронила безупречната репутация на разбойника. И все пак, мислеше си той, през всичките поколения на политическо изнудване не бюрократите-грабители бяха поели вината, а окованите индустриалци; не хората, които продаваха евтино услуги на закона, а тези, които бяха принудени да ги купуват. И през всичките тези поколения на кръстоносни походи срещу корупцията лекарството винаги е било не освобождаването на жертвите, а даването на по-широки пълномощия за изнудване на насилниците. Единствената вина на жертвите, мислеше си той, е, че са го приемали като вина.