Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
В съобщителната служба на „Тагарт трансконтинентал“ малък екип продължаваше да се обажда за товарни вагони и повтаряше като екипаж на потъващ кораб сигнал за бедствие, който оставаше нечут. Имаше товарни вагони, държани натоварени с месеци в депата на компаниите, собственост на приятелите на връзкарите, които игнорираха трескавите молби да разтоварят вагоните и да ги пуснат.
Можете да кажете на железницата да си… — последвано от непредаваеми думи, беше единственото съобщение на братята Смадър от Аризона в отговор на сигнала за бедствие от Ню Йорк. В Минесота прибираха вагони от всеки страничен коловоз, от разклонението в рудните полета в Месаби, от мините на Пол Ларкин, където вагоните чакаха нищожни количества желязо. Насипваха жито във вагони за руда, за въглища, на обковани с дъски открити платформи, които сипеха тънки златни поточета покрай коловоза, докато пълзяха по него. Насипваха го в пътнически вагони, по седалките, масите и мрежите за багаж, само за да го изпратят, да го задвижат, въпреки че пропадаше в пропасти при внезапно скъсани нитове, при експлозии, причинени от пламнали електрически табла.
Бореха се за движение, движение без мисъл за дестинация, за движението като такова, като паралитик след удар, който се бори с диви, вдървени, невярващи конвулсии срещу осъзнаването, че движението изведнъж е станало невъзможно. Нямаше други железници: Джеймс Тагарт ги беше убил; нямаше кораби по езерата: Пол Ларкин ги беше разрушил. Имаше един-единствен коловоз и мрежа от запуснати магистрали.
Камионите и каруците на чакащите фермери тръгнаха сляпо по пътищата, без карти, без бензин, без храна за конете, на юг, към някакво видение за мелници, които ги очакваха някъде, без да знаят какви разстояния има пред тях, но знаеха, че зад тях е смъртта, която се движи и се спуска над пътищата, в овразите, в ръждясалите останки от мостове. Един фермер беше открит мъртъв на половин миля на юг от повредения си камион, в една канавка, с лице в земята, стиснал още чувала с жито на гърба си. После дъждовните облаци се спуснаха над прериите в Минесота; дъждът започна да яде с плесен житото по застиналите в очакване гари; шибаше купчините покрай пътищата и отмиваше златните зърна в земята.
Хората във Вашингтон последни бяха достигнати от паниката. Те не гледаха новините от Минесота, а крехкия баланс на приятелствата и ангажиментите си; претегляха не съдбата на реколтата, а неизвестния резултат от непредсказуемите емоции на немислещи хора с неограничена власт. Чакаха, отбягваха всички молби, декларираха:
— О, стига глупости, няма за какво да се притеснявате! Тия от „Тагарт“ винаги са доставяли житото по разписание, ще намерят начин да го пренесат!
След това, когато областният управител на Минесота изпрати искане до Вашингтон за намеса на армията срещу бунтовете, които не можеше да контролира, три директиви бяха избълвани за два часа, с които се спряха всички влакове в страната и беше наредено всички вагони да тръгнат към Минесота. Заповед, подписана от Уесли Мауч, нареждаше незабавното освобождаване на товарните вагони, които обслужваха Мамчето на Кип. По това време беше вече твърде късно. Товарните вагони на Мамчето бяха в Калифорния, откъдето соята се изпращаше на един прогресивен концерн, създаден от социолози, проповядващи култа към ориенталската аскетичност, и от бивши хазартни босове.
В Минесота фермерите палеха собствените си ферми, чупеха транспортните ленти, разрушаваха домовете на управниците на щата, биеха се покрай линията — някои за да я разрушат, други — да я защитят с цената на живота си, и тъй като единствената им цел беше насилието, умираха по улиците на изкормени градове и в тихите оврази на безпътната нощ. След това остана само острата смрад на зърно, гниещо на тлеещи купчини, няколко стълба дим се издигаха от равнините и оставаха неподвижни във въздуха над почернелите руини, а в един кабинет в Пенсилвания Ханк Риърдън седеше зад бюрото си и гледаше списъка с банкрути: производителите на фермерско оборудване, на които нямаше да се плати и които нямаше да му платят.
Реколтата от соя не стигна до пазарите: беше прибрана твърде рано, беше плесенясала и не беше годна за консумация.
През нощта на 15 октомври един меден кабел се скъса в Ню Йорк, в един подземен контролен пункт на терминала на „Тагарт“, и угаси светлините на семафорите. Беше само скъсан кабел, но причини късо съединение в свързаната с него система за контрол на трафика и сигналите за движение или опасност изчезнаха от таблата на контролните постове и от линиите. Червените и зелените светлини си останаха червени и зелени, но не с живия блясък на зрението, а вторачени като мъртви, оцъклени очи. На края на града няколко влака се струпаха на входовете на тунелите към терминала и ставаха все повече, докато течаха минутите на неподвижност, като кръв, събрала се пред съсирек във вена, неспособна да стигне до камерите на сърцето.