Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— При Портата към Запада,
между очите на слънцето и сърцата
на нашите предци
пада една сълза —
слънчева диря, следа от падаща на земята светлина
докосва желязото и става дим…
После се присмя сам на себе си:
— Виждаш ли как в грубите занаятчийски ръце на един трол ефирната песен се превръща в думи от неодялан камък?
— Не — каза Саймън, — не я разбирам съвсем… но ме кара… да чувствам нещо.
— Това е добре — усмихна се Бинабик, — но никакви мои думи не могат да се сравняват със ситските песни, особено с тази. Знам, че това е една от най-дългите и тъжни песни. Разправят още, че кралят-ърл Йю’унигато я написал сам, точно преди да бъде убит от… от… А! Виж, вече сме на върха!
Саймън погледна: наистина бяха стигнали почти до върха на дългото възвишение и пред тях се простираше безкрайното море на скупчените върхари на Алдхеорте.
„Но не смятам, че спря да говори заради това — помисли Саймън. — Мисля, че щеше да каже нещо, което не иска…“
— Как се научи да пееш ситски песни, Бинабик? — попита той, докато правеха последните стъпки към широкото било на хълма.
— Ще говорим за това, Саймън — отговори тролът, като оглеждаше наоколо. — Но не сега. Виж! Ето го пътя, който води към „Свети Хоудрунд“!
На малко повече от хвърлей под тях, прилепнали по склона на хълма като мъх, израснал върху древно дърво, се виеха редове грижливо обработвани лозя. Вяха разделени от хоризонтални бразди, изкопани в склона, а краищата им бяха заоблени, сякаш почвата е била подготвена много отдавна. Между лозите се простираха пътечки — спускаха се по хълма и криволичеха като самите растения. В долината долу, затулен от едната страна от малкия първи братовчед на Велдхелмските хълмове, а от другата — от тъмната ивица на гората, се виждаше килим от земеделски парцели, изтъкан сякаш от изкусен майстор и изработен с прецизната симетрия на свещен ръкопис. По-нататък, едва видими около издатината на хълма, се намираха малките пристройки на манастира — груба, но добре поддържана съвкупност от дървени бараки и ограден двор, в който поне сега не се виждаха овце и крави. Една врата, мъничък подвижен елемент в този внушителен килим, бавно се люлееше на пантите си.
— Следвай пътеките, Саймън, и скоро ще похапваме, а може би и ще пийнем от манастирското вино. — Бинабик бързо тръгна надолу. След минути двамата със Саймън вече си проправяха път между лозите, а Куантака, недоволна от бавния ход на спътниците си, тичаше по склона и прескача виещите се лози, без да докосва колчетата и без да бутне и един грозд с големите си лапи.
Докато бързаше по стръмната пътека, загледан в краката си, Саймън внезапно почувства пред себе си нечие присъствие. Помисли си, че тролът е спрял да го изчака, и погледна нагоре сърдито, готов да каже, че все пак е нужна малко милост към човек, който не е израснал в планините. Но вместо това съзря пред себе си една кошмарна фигура и извика от страх, стъпи накриво, падна по задник и се хлъзна по пътеката.
Бинабик го чу и се обърна; изкачи се обратно по хълма и видя Саймън да седи в прахта под едно голямо парцаливо плашило. Огледа го, после погледна надолу към Саймън, който смучеше одрасканите си длани, потисна смеха си и помогна на момчето да се изправи, като сграбчи рамото му с малките си силни ръце. След това не можа да се сдържи повече, обърна се и пое надолу, разтърсван от смях.
Саймън яростно изтръска прахта от панталоните си и провери двата пакета, мушнати в пояса му — стрелата и ръкописа, за да се увери, че не са повредени. Очевидно бе, че Бинабик не можеше да знае за крадеца, обесен на кръстопътя, но бе видял сита, който висеше в капана на секача. Така че какво толкова смешно имаше в уплахата на Саймън?
Почувства се ужасно глупаво, но като погледна отново плашилото, усети старата тръпка на зловещо предчувствие. Посегна, смъкна чувала от главата му — груб и студен на пипане, — сгъна го и натъпка горния му край в безформеното дрипаво наметало, което се развяваше около раменете му, така че безизразните невиждащи очи да останат скрити. Нека тролът се смее.
Бинабик го чакаше малко по-надолу. Не се извини, но потупа Саймън по китката и се усмихна. Саймън отвърна на усмивката му, но доста криво.
— Когато бях тук преди три месеца — каза Бинабик, — при пътуването ми на юг, ядох най-прекрасното еленско! На братята е разрешено да ловят елени от горите на краля, за да хранят пътниците — а за тях самите да не говорим. Охо, виж… и дим се вие даже!