Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Принц Джалан, седнете, моля. — Мъжът зад бюрото не се поклони, нито пък стана да ме посрещне, всъщност едва вдигна поглед от пергамента пред себе си.
Вярно е, че извън пределите на двореца рядко ми оказват любезностите на дворцовия етикет, но ме боли да виждам тези обичаи пренебрегвани от хора, които би трябвало да имат повече ум. Едно е някакъв си селяк на пътя да пропусне да зачете положението ми, но един проклет банкер без капка кралска кръв във вените и въпреки това седнал върху камара злато, метафорично казано, която струва повече от някои държави… такава несправедливост просто изисква човекът да се мазни на всеки с някакво потекло, за да компенсира. Как другояче могат да ни убедят да не плюем на всичко, да поведем армиите си срещу жалките им малки банки и да изпразним хранилищата, за да послужат на някаква по-висша цел? Аз определено смятам да го направя, когато стана крал!
Седнах. Столът беше изключително скъп и крайно неудобен.
Той надраска нещо с перото си и вдигна очи — бяха тъмни и неутрални върху безизразно и лишено от възраст лице.
— Доколкото разбирам, имате пълномощно?
Вдигнах свитъка, който ми беше пратил дядо Гариус, и го дръпнах леко назад, когато онзи посегна към него.
— А вие сте Даварио Романо Евеналайн от Златната къща, търговски клон? — Оставих го да сдъвче последствията от пропуска си да се представи.
— Аз съм. — Той почука по малка табелка върху бюрото, обърната към мен.
Подадох му нацупено свитъка и зачаках, взирайки се в тъмната оредяваща коса върху темето му, когато той се наведе да го прочете.
— Голот ви оказва значително доверие, принц Джалан. — Той вдигна очи, в които сега се четеше доста по-голям интерес и даже намек за алчност.
— Е… предполагам, че дядо ми винаги ме е харесвал… но не ми е съвсем ясно как трябва да представлявам интересите му. Искам да кажа, това са просто кораби. И дори не са тук. Колко далеч е най-близкото пристанище? На трийсет мили?
— До най-близкото значимо пристанище са по-скоро петдесет мили, принце.
— Пък и, да си остане между нас, Даварио, аз не си падам по никакви лодки, така че ако работата включва плаване…
— Мисля, че същността ви се губи, принц Джалан. — Той не успя да скрие самодоволната усмивчица на човек, който поправя чужда глупост. — Тези съдове не ни засягат, освен в абстрактен вид. Тук не се интересуваме от въжета, катран и платна. Тези кораби са активи с неизвестна стойност. Няма нищо, за което финансистите да обичат да спекулират повече. Корабите на дядо ви не са прости търговски гемии, сновящи покрай бреговете. Неговите капитани са авантюристи, потеглили към далечни брегове с презокеански съдове. За всеки кораб е еднакво вероятно никога да не се върне, да заседне на риф или екипажът му да бъде изяден от диваци — или пък да докуцука до някое имперско пристанище, натоварен до пръсване със сребро, кехлибар, редки подправки и екзотични съкровища, заграбени от неизвестни народи. Ние тук търгуваме с възможности, варианти, бъдещета. Вашият документ… — той го вдигна, — след като печатите му бъдат съпоставени с нашите мостри от майстор архивист… ви дава място в голямата игра, която играем тук, в Умбертиде.
Намръщих се.
— Е, с игрите на късмета не сме непознати. Това търгуване с хартии… да не би да е нещо като хазарт?
— Точно като хазарт е, принц Джалан. — Той ме фиксира с тъмните си очи и можех да си го представя как седи срещу мен на маса за покер в някое сенчесто кътче, вместо зад изисканото си бюро. — С това се занимаваме тук. Само че с по-добри шансове и по-големи залози, отколкото в което и да е казино.
— Чудесно! — Плеснах с ръце. — Бройте ме за участник.
— Но първо проверката за автентичност. Би трябвало да приключи до утре вечер. Мога да ви дам кредитно писмо и да накарам войника отвън да ви придружи до мястото, където сте отседнали. Улиците са достатъчно безопасни, но човек не бива да поема ненужни рискове, когато става дума за пари.
Не ми се понрави особено идеята механичният войник да ме следва до пансиона на госпожа Джоели. При пътуванията си бях развил известна предпазливост и ми се искаше колкото може по-малко хора да знаят къде спя, пък и освен това създанието ме караше да се чувствам неловко.
— Благодаря ви, но мога да се оправя и сам. Не искам това нещо да се развие по средата на пътя и да ми се наложи да го мъкна обратно.
Сега бе ред на Даварио да се намръщи, израз на раздразнение, който обаче изчезна бързо.
— Виждам, че сте слушали клюки, принц Джалан. Вярно е, че много от часовниковите механизми в града се развиват, но ние тук в Златната къща разполагаме със собствени решения. Ще откриете, че сме прогресивна организация — точно мястото, на което би могъл да се впише един ревностен млад търговец като вас. Помислете върху възможността да запазите бизнеса си в рамките на къщата и може да имаме добро общо бъдеще, принце. — Той измъкна изпод ръба на бюрото нещо, което приличаше на рог за пиене, прикрепен към гъвкава тръбичка, и заговори в него. — Пратете ми бета-войника. — Кимна към вратата. — Сега ще видите нещо специално, принц Джалан.