Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Бонарти изглеждаше готов да се оплаче, но размисли и пое с тежки стъпки назад към дърветата, следван от търговеца. Междувременно Стеванас беше успял да се качи на седлото и седеше, превит от болката в раната си.
— Е… — Граф Исен вдигна очи към мен. Бяха сурови и присвити, сякаш търсеше някакъв спомен.
Реших да се махна час по-скоро, за в случай, че главата на Исен се проясни и подробностите за това какво точно я е размътило започнат да се промъкват обратно.
— Не мога да кажа, че цялата тази работа ми беше приятна, графе. Човек, който се жени за такава чудесна жена като Шарал де Вийр, би трябвало да се съсредоточи върху бъдещето, а не да ровичка из миналото ѝ, търсейки поводи за обида. — Протегнах ръка, за да го спра, когато той пристъпи напред с някаква остра реплика на езика. — Благодаря ти обаче, че ме освободи от онези разбойници. На тях им плаща един човек на име Мейрес Алус, който освен всичко друго е разпространител и производител на опиум. Може би бърка и в някои от твоите каци с мед. Чувам, че имал влияние на Корсарските острови. Както и да е, ще се разправя с него, когато се върна, но засега дела на кралицата ме зоват в Умбертиде.
Пъхнах крак в стремето на Нор и се метнах пъргаво на гърба му. Граф Исен продължаваше да опипва кървавия си скалп и наистина не ми се щеше да съм наблизо, ако измъкне оттам някоя треска и проследи изгубените си спомени назад. Приведох се и грабнах юздите на единия, другия, а накрая и на всичките три коня на славяните.
— Граф Исен. — Сведох лекичко глава. — Стеванас. — И потеглих тромаво, като водех трите кранти след себе си. Смятах да ги продам в следващия свестен хан и нуждата ми от злато надделя над всякакъв срам от такова плячкосване пред очите на Исен и неговия помощник.
През първите стотина метра усещах погледа на Исен да прогаря тила ми. Може да бях успял да озаптя дребния маниак, но той все още ме плашеше до смърт. Хора като него и Мейрес се заслужаваха един друг. Надявах се Исен да приеме смъртта на сър Критчън като лична обида и да обвини за нея господин Алус.
Докато яздех под пладнешкото слънце, с пътя пред мен обвит в трептяща омара, ме заля внезапна вълна на облекчение, която дори ме разтрепери. За един ден бях застигнат и от двата кошмара, които ме бяха прогонили от дома ми толкова скоро след завръщането ми. Бях скочил, или хвърлен, от трън та на глог, и в крайна сметка се бях измъкнал, малко надраскан, за да потегля отново по пътя, изминат преди два дни.
— Надявам се копелетата да се изядат взаимно — казах на Нор, а после го сритах в ребрата, за да го подкарам в лек галоп. Надигнах се на стремената и с насърчителен вик го пришпорих. Нямах търпение да оставя цялата тази гадост зад гърба си!
23.
След като се измъкнах и от Мейрес Алус, и от граф Исен, продължих да яздя на юг в добро настроение, каквото не бях имал, откакто… ами, откакто пътувах със Снори. То продължи до ранната вечер, когато гнетящата жега събра титанични буреносни облаци, които се опитаха да удавят всеки на Апанския път. Аз се подслоних под голям дъб на стотина разкрача от пътя, насред една тютюнева нива. Светкавици раздираха небето, гръмотевици тътнеха безспир. Нор цвилеше и се дърпаше нервно и при всеки нов трясък заплашваше да хукне нанякъде. Казват, че било глупаво да стоиш под дърво, когато наоколо святкат мълнии, но на мен ми се струваше по-глупаво да стана вир-вода, след като имам подслон наблизо, затова реших, че това трябва да са бабини деветини, и пренебрегнах съвета. Скоро към мен се бе присъединила малка тълпа пътници — сред тях и няколко баби.
Стояхме и чакахме дъждът да отслабне, простите хорица си бъбреха, а аз запазвах гордо мълчание и подслушвах тайно.
— … Ноби ли? Не съм го виждал от сума ти време. Ама каква плоска глава имаше тоя Ноби — като го видях за последно, крепеше на нея халба бира и държеше още две в ръце… трябва да е било преди двайсетина години…
— … две дузини конници от двореца! Препускаха като дяволи на юг. След тях идеха още, проверяваха всекиго…
— Гелет! А стига бе! Наистина ли?… Трябва да е било наказание свише. Безбожна паплач са тия на север…
На пътя десетина ездачи препускаха на север към Вермилиън. През дъжда и с тези прогизнали и тъмни плащове беше трудно да различа униформата им, но виждах, че е някаква униформа, така че почти сигурно бяха част от кавалерията, пратена от баба ми подир Снори. Може би ундоретите и Кара се намираха по средата на групата, най-вероятно вързани за седлата.
Когато яростта на пороя намаля, излязох отново на пътя и продължих с прилична скорост. Слънцето се показа отново и от локвите започна да се вдига пара. След два часа пътят пред мен се простираше прашен и напукан, като че ли никога не е валяло. В това се крие някаква поука. Пътят забравя. Превърни живота си в пътешествие, продължавай да се движиш към желаната цел и оставяй зад себе си всичко прекалено тежко за носене.