Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Милите отминаваха достатъчно леко. Наех си стая в приличен хан и взех малко лампени сажди, с които да замаскирам отличителната бяла мълния на носа на Нор. Понякога е по-добре да пътуваш инкогнито, отколкото със стил.
Продължих да яздя, ден след ден, като очаквах да намеря Хенан някъде по пътя, все още търсещ хубавия живот със Снори, без да знае, че севернякът е бил заловен и върнат във Вермилиън барабар с проклетия ключ.
Колкото повече яздех, толкова повече се впечатлявах от силния дух и скоростта на Хенан. Докато стигна границата с Флоренция, вече предполагах, че съм го подминал някъде по пътя. Или пък го беше сполетяло някое нещастие. От онези, които те сграбчват изотзад и заравят трупа ти в плитък гроб. Тази мисъл предизвика у мен странна болка, по-дълбока и по-различна от простия страх какво ще каже Снори, щом разбере, че съм оставил момчето да избяга и да се затрие. Отърсих се от това чувство, отдавайки го на лошо храносмилане вследствие на тестения сладкиш, който си бях купил от един крайпътен търговец преди няколко часа. Май колкото повече наближавах Флоренция, толкова по-малко ми понасяше местната храна.
На десет мили преди границата между Червения предел и Флоренция Апанският път се слива с Римския и бива погълнат от него, а пътническият поток се загубва сред оживеното шетане по тази голяма имперска артерия. За всички нас, които се движехме на юг, нетърпението растеше. След Виен и, разбира се, Вермилиън, няма по-голям град от Рим в никоя част от Разделената империя и усещането за него витаеше във въздуха. Гледката на папските пратеници напомняше на всички ни колко близо се намира сега папата. Не минаваше и час, без някой от тях да изтрополи покрай нас в пищните си пурпурни коприни, върху строен жребец с лъскав черен косъм от издръжлива порода. Монаси пъплеха по пътя в колони между десет и трийсет човека, като напяваха молитви или си подвикваха напред-назад църковни песнопения, и свещеници от всякакъв вид крачеха на север или юг. Спомних си, че баща ми трябва да е минал по същия път със свитата си едва преди седмица. Предполагах, че старецът вече е в Рим, представил се е пред Нейно светейшество и вероятно му е било обяснено какъв точно трябва да е един кардинал и колко встрани е той от целта.
Банковите книжа и очевидният ми благороднически произход ме прекараха през граничния пункт, доста приятен хан с прилежащи казарми, пълни с прегрели флорентински войници с орнаментирани брони. Земята от другата страна на границата се оказа също толкова суха и гореща като южните части на Червения предел. Там, където течаха поточета, се отглеждаха маслинови горички, тютюн, люти чушки и портокали. Където нямаше поточета, се отглеждаха камъни, с някоя коза тук-там, която ни зяпаше.
Сънливи варосани селца гледаха към Римския път от склоновете на сухите хълмове. С времето селцата се превърнаха в градове, а хълмовете се извисиха към планините. Римският път, най-сетне принуден да зареже упоритата си праволинейност, започна да криволичи, покорявайки се на околния терен. Въздухът стана малко по-свеж и сенките на върховете изпълниха долините, за да превърнат всяка вечер в благословено облекчение от жегата на равнините.
Умбертиде се разкри пред очите ми, когато пътят се спусна от един висок проход към широката плодородна долина Умберто. Гледан отвисоко, градът се простираше бял и великолепен, заобиколен от подредени земеделски райони и извънградски вили със завидни размери. С намаляването на разстоянието впечатлението за богатство и спокойствие растеше.
Документите ми осигуриха бързо минаване през градските порти и скоро вече следвах едно от хлапетата, които чакат край входа на всеки град и настояват да те отведат до най-доброто място за онова, което търсиш, било то легло за спане, легло за разврат или хан, където да отмиеш прахоляка от гърлото си. Номерът е да им напомниш, че ако не ти прилича на най-доброто, ще получат шут в задника вместо медник в ръката.
Наех стая в пансиона, до който ме заведе хлапето, и оставих Нор в конюшнята отсреща. След като се измих с помощта на леген вода и парцал, се нахраних в общата зала, като чаках да отмине пладнешката жега и се вслушвах в разговорите. Пътниците в достопочтения дом на госпожа Джоели идваха от всяко кътче на империята и нямаха много общо освен работата си в Умбертиде. Сред тях сякаш нямаше нито един, който да не търси заем или финансиране за едно или друго начинание. И всички те миришеха на пари.