Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Следобедът ме завари в прохладния мраморен салон, където се помещаваше приемната на Златната къща. Посетители крачеха насам-натам с кънтящи стъпки, чиновници минаваха, устремени към някакви свои цели, администратори драскаха нещо зад мраморни плотове, вдигайки глава само когато се появи някой новопристигнал.
— Принц Джалан Кендет. Идвам да се видя с Даварио Романо Евеналайн. — Размахах книжата пред дребния мъж с изпито лице зад плота, като вложих в гласа си онази нотка на отегчение, която брат ми Дарин използва така успешно срещу чиновниците.
— Седнете, моля. — Мъжът кимна към редица столове до стената и продължи да драска в счетоводната си книга.
Аз не помръднах от мястото си, макар че се изкушавах да се пресегна през плота и да тресна главата на тоя тип в него.
Изтече един дълъг момент и мъжът вдигна отново очи, като че ли изненадан да види, че още съм пред него.
— Да?
— Принц Джалан Кендет. Идвам да се видя с Даварио Романо Евеналайн — повторих.
— Седнете, моля, ваше височество.
Това, изглежда, беше най-доброто, което щях да изтръгна от него без употреба на чук, затова се отдалечих да позяпам улицата през един от високите прозорци. На половината път през фоайето мярнах позната физиономия и кривнах встрани. Някои лица се забравят трудно — а това, татуирано с езически писмена по-гъсто и от счетоводна книга, бе невъзможно за забравяне. Бях го видял за последно в Анкрат, в странно ярък сън, докато ме подтикваше да убия Снори. Озовах се с лице към редица столове покрай стената и седнах до някакъв мургав тип със светла роба. Държах главата си наведена с надеждата, че Сагеус не ме е видял, и следях с поглед краката му, докато отминаваше по мраморния под. Не си поех дъх, докато сънният вещер не излезе на улицата.
— Той те видя.
Погледнах човека до мен, мъж със скромни размери и със свободна диплеща се роба от онези, които ти държат хлад даже на места, където жегата е още по-непоносима, отколкото в Умбертиде. Кимнах му. Винаги съм твърдял, че врагът на моя враг е мой приятел, а ние и двамата бяхме станали жертва на наглия чиновник. А може би имахме общ враг и в лицето на Сагеус.
— Той депозира злато — каза мъжът. — Може би такса от Келем. Прекара известно време в хълмовете Кръптипа. Човек започва да се чуди върху какво ли могат да работят заедно двама такива люде.
— Познаваш ли Сагеус? — Напрегнах се, зачуден дали не съм в опасност.
— Чувал съм за него. Не сме се срещали, но се съмнявам, че по света бродят двама като него.
— Аха. — Отпуснах се в стола си. Не би трябвало да се изненадвам. В Умбертиде да знаеш работата на всеки беше работа на всеки.
— Познавам те. — Мъжът ме наблюдаваше с тъмните си очи. Имаше кафявия загар на Северен Африк и черна коса, ситно къдрава и захваната с гребени от слонова кост, които я държаха плътно по черепа.
— Надали. — Повдигнах вежда. — Но все пак е възможно. Принц Джалан Кендет от Червения предел. — Тъй като не знаех положението на човека, пропуснах всякакви обещания да се намирам на неговите услуги.
— Юсуф Малендра. — Той се усмихна, разкривайки черни като мастило зъби.
— Аха. От Математа! — Всички матмагьосници от Либа си почерняха зъбите с нещо като восък. Винаги съм го намирал за странно суеверна практика за секта, иначе толкова отдадена на логиката.
— Били ли сте в нашата кула в Хамада, принц Джалан?
— Ъъъ, да. Прекарах осемнайсетата си година в учене там. Не мога да кажа, че научих много. С числата се погаждаме само до определена граница.
— Значи оттам ви познавам. — Той кимна. — Много неща ми убягват, но не и лицата.
— Да не би да преподаваш там? — Не ми изглеждаше достатъчно стар за учител, може би около трийсетгодишен.
— Аз имам множество роли, принце. Днес съм счетоводител, дошъл да направи ревизия на някои финансови дела на халифа в Умбертиде. Другата седмица може би ще се занимавам с нещо съвсем различно.
Метално бръмчене ни накара да прекъснем разговора си и да извърнем глави. Звукът беше нещо средно между този от ръка, ровеща в чекмедже с кухненски прибори, и този на дузина разгневени мухи. Върху нас падна сянка и като вдигнах очи, видях извисяващата се грамада на нещо, което можеше да е само един от прочутите механични войници на банковите кланове.
— Забележително — казах. Най-вече защото си беше така. Човек, направен от винтчета и зъбни колелца, чието движение се ражда от зацепването на предавки и захващането на стоманени зъбци — едно нещо върти друго, а то върти трето, докато някоя ръка помръдне и пръстите ѝ се свият.