![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
Така или иначе, преместването от болницата видимо я изтощи и Дороти спа почти през целия уикенд, хапна съвсем малко и говори още по-малко. Когато идваше нейният ред да бди до постелята ѝ, Лоръл мислено нареждаше на майка си да се размърда, да отвори изморените си очи и да познае най-голямата си дъщеря, за да възобновят разговора си от предишния ден. Трябваше да разбере какво е отнела майка ѝ на Вивиан Дженкинс — това беше кулминацията на загадката. Хенри през цялото време е бил прав, като е твърдял, че смъртта на съпругата му се дължи на нещо повече от видимите причини, че тя е била мишена на съмнителни изнудвачи. (И то в множествено число, забеляза Лоръл — дали беше просто изказ, или майка ѝ беше действала съвместно с някого?) Възможно ли е да става въпрос за Джими, мъжа, когато беше обичала и изгубила? Затова ли двамата се бяха отчуждили? Налагаше се да почака до понеделник обаче, защото Дороти не говореше. Всъщност, докато наблюдаваше заспалата старица и помръдващите от вятъра пердета, на Лоръл струваше, че майка ѝ е минала през някаква невидима врата и е отишла на място, където призраците от миналото вече не могат да я достигнат.
Само веднъж, в малките часове в понеделник сутрин, я връхлетяха ужасиите, които я преследваха през последните седмици. Роузи и Айрис се бяха прибрали да нощуват по домовете си, затова Лоръл се събуди сепнато в тъмното и излезе залитаща в коридора, опипвайки стените за ключа за осветлението. Помисли си за многото нощи, когато майка ѝ е правила същото: събуждала се е от нечий плач в мрака и се е втурвала по коридора да прогонва демоните на дъщеря си, да я гали косата и да шепне в ухото ѝ: "Тихо, мъничко крилце… ето така, тихо". Колкото и противоречиви чувства да изпитваше Лоръл към майка си напоследък, бе привилегия да може да направи същото за нея, още повече че самата тя беше напуснала отчаяно дома си, не беше тук, когато баща ѝ почина, и прекара целия си живот, отдадена единствено на себе си и на своето изкуство.
Лоръл се качи в леглото при майка си и прегърна старицата силно, но нежно. Дългата бяла памучна нощница на Дороти беше потна от кошмара, а слабичкото ѝ тяло трепереше.
— Аз бях виновна, Лоръл — каза тя. — Аз бях виновна.
— Шшшт — прошепна Лоръл. — Хайде, стига, всичко е наред.
— Аз съм виновна, че тя умря.
— Знам го, сигурна съм, че е така.
В съзнанието на Лоръл отново изникна Хенри Дженкинс, настойчивите му твърдения, че Вивиан е починала, защото е подмамена да отиде на място, където иначе не би стъпила, от човек, на когото има доверие.
— Стига, мамо, вече всичко е приключило.
Дишането на Дороти се успокои и възвърна бавния си ритъм, а Лоръл се замисли над същността на любовта. Забележително бе, че продължава силно да обича майка си въпреки нещата, които научава за нея. Като че ли грозните постъпки не заличаваха обичта, но разочарованието, ако Лоръл го допуснеше, би я сразило. Разочарование беше успокоителна дума. Но срамът и безпомощността ѝ бяха смайващи. Не че Лоръл очакваше съвършенство. Тя не беше дете. И не споделяше сляпата вяра на Джери, че точно защото Дороти Никълсън е тяхна майка, тя ще се окаже чудодейно невинна за всякакви злини. Ни най-малко. Лоръл беше реалистка, тя разбираше, че майка ѝ е човешко същество, поради което, естествено, е правила в живота си и съвсем не непорочни неща, беше мразила и допускала незаличими грешки — точно като самата Лоръл. Обаче картината, която Лоръл започваше да рисува на събитията от миналото на Дороти, на онова, което беше видяла майка си да прави…
— Той ме намери.
Лоръл беше потънала в мислите си и тихият глас на майка ѝ я стресна.
— Какво каза, мамо?
— Опитах да се скрия, но той ме намери.
Говореше за Хенри Дженкинс. Изглежда, се приближаваха до случилото се онзи ден през 1961 година.
— Вече го няма, мамо. Няма да се върне.
Шепот:
— Аз го убих Лоръл.
Лоръл притаи дъх и после прошепна в отговор:
— Знам.
— Можеш ли да ми простиш, Лоръл?
Лоръл никога не си беше задавала този въпрос, камо ли пък да му отговори. Изправена пред него в този момент, в тъмната тишина на стаята на майка си, успя да каже само: