За честта на крадеца [bg]

— По-скоро не одобрява твоето вземане-даване с мен — отвърнах аз.

— Твърде вероятно е. — Майсторът се обърна и повлече крака към кабинета си. — Но тъй като мнението на по-низшите не означава нищо за мен…

Сякаш остави недовършеното изречение да увисне и да се свлече на пода.

Оставих погледа си да се плъзга по събраните тук писмена. Книги и свитъци запълваха тесните ивици от стените между прозорците в галерията, лавиците бяха наредени от пода до тавана. Много от тях бяха ценни само за писарите, но имаше достатъчно истории и сборници с предания, за да потъна в тях завинаги. Балдезар склоняваше от време на време да ми даде нещо назаем, но без особено желание и срещу много пари.

— Не пипай и не взимай — подхвърли през рамо.

Нямаше и помен от шеговитост в тона му. Наежих се.

— Гледай си работата, драскач.

— Това ми е работата и си я гледам, да. Ти също си гледай работата, обирджия.

— Не съм влизал с взлом никъде от години — сопнах се аз.

Той само изсумтя.

Влязохме в кабинета. Балдезар се настани като владетел зад бюрото си, а аз седнах на тясното столче срещу него. Капаците бяха отворени, за да влиза светлина, но не и остъклените прозорци, за да не прониква шум и прахоляк от улицата. Така стаята ми се струваше тясна, ярка и топла. Преборих се с прозявката, затова пък кихнах.

Повечето хора биха изглеждали в цветущо здраве или поне по-жизнени в такава стая, но светлината само подчертаваше ъглите и ръбовете по лицето на Балдезар. Забелязвах под изцапаната с мастило туника подобни издатини, които подсказваха колко е мършав. Той се вторачи в мен изпод отпуснатите си клепачи и подхвана:

— Дано не си дошъл заради поръчката. Казах ти, че няма да е готова преди идната седмица. Дори още не съм получил подходяща ленена хартия от работилницата.

Махнах с ръка.

— Изобщо не бързам. Свърши си работата спокойно.

Фалшификатът беше поръчка, поискана от моята сестра, но не беше зле тя да почака още малко. Това дори би могло да я направи по-търпелива, макар че ме човъркаха съмнения по въпроса.

— Дойдох да се допитам до тебе за нещо.

Кимна, сякаш бе очаквал да чуе такава молба. В края на краищата той беше самият Балдезар.

Бръкнах в кесийката с ахрами и извадих парчето хартия, което бях взел от Ател. Веждите на писаря се извиха за миг в малки подобия на планини.

— Може ли да видя?

Пръстите като изсъхнал папур се пресегнаха към хартийката. Дадох му я и той я обърна към светлината.

— И какво всъщност търсим тук? — попита след дълго мълчание.

Макар че се бях престрашил да му дам листчето, се подвоумих. Усетът ми подсказваше да държа настрана от делата си колкото може повече хора. Напомних си обаче защо съм дошъл при него.

— Надявам се, че е шифър, който ще разпознаеш.

— Шифър като в тайно писмо ли?

Кимнах.

— Откъде се сдоби с това?

Впих поглед в него и не отговорих.

— Питам само защото произходът би ми помогнал да…

Умората надделя над търпението ми и отвърнах рязко: