Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
— Хей, жени, чуйте ме! — извика Джеймс Харпър от парапета. — Елате насам и обърнете внимание на този човек! — Той посочи с пръст високия, тъмнокос заселник, който стоеше до него. — Името му е Гейдж Торнтън. Той търси бавачка за своя двегодишен син.
Сред хората от града настана суматоха. Всички зяпнаха мъжа така, сякаш внезапно бе станал с две глави по-висок. Шимейн веднага разпозна в него човека, когото бе видяла да стои встрани от останалите на пристана и когото единствен бе сметнала за достатъчно млад, за да отговори на очакванията на Ани. Не можеше обаче да проумее защо на този мъж се отделя толкова голямо внимание.
Тя леко побутна дребната си приятелка.
— Давай, Ани! Това може да се окаже единствения ти шанс!
Ани побърза да се подчини и бе една от първите, които се спуснаха напред. От ентусиазма на останалите жени бе повече от очевидно, че те също копнееха за поста, който предлагаше господин Торнтън. И млади, и стари се блъскаха и бутаха пред него, защото несъмнено задълженията на една бавачка бяха за предпочитане пред тези на кухненска прислужница, полска работничка или други подобни.
— Не забравяйте, че сте дами — предупредително извика Харпър. Май скоро щеше да му се наложи да ги усмирява със сила.
Шимейн бе единствената жена, която не се включи в мелето, но докато наблюдаваше високия мъж, тя усети как в нея се разпалва неочаквано любопитство. Ръкавите на ризата му бяха навити над лактите, сякаш бе оставил някаква много важна работа недовършена, за да дойде на кораба В същото време смръщените му вежди и стиснатата челюст създаваха впечатлението, че присъствието му тук му е дяволски неприятно, особено сега, когато жените заплашваха да си избодат очите заради него. Техните мръсни пръсти се бяха вкопчили в домашно тъканата риза и кожените панталони, които скриваха тялото му; нещо повече — някои от по-дръзките жени дори си позволяваха да докоснат с възхитени възклицания издутината, очертана под еленовата кожа между бедрата му.
— Дами! — кресна ядосано Харпър. — Долу ръцете от купувача, моля ви!
— Ех, боц — запротестира разочаровано една скитница с изпочупени зъби. — Това е най-хубавото парче, което сме виждали от месеци, честна дума! Пък и не виждам к’во може да му стане, ако го помилваме. Пресвети Боже! Имаме нужда от това много повече от него.
Дори след като бе делила една и съща килия с тези жени цели три месеца, Шимейн не беше успяла да загуби чувството си за приличие. Срамуваше се за собствения си пол. Забеляза обаче, че заселникът също е раздразнен от наглостта на жените, защото за миг той вдигна обезкуражено очи към небето — вероятно се разкайваше, че въобще е дошъл на кораба или се молеше мълчаливо бог до стори някакво чудо и да го избави от този ад. Но всичко беше напразно. Жените продължаваха да го гледат жадно и Шимейн трябваше да признае, че имаха основание.
Слънцето бе придало на изумително красивото му лице бронзов загар, на чийто фон очите му блестяха като топли кафяви кристали, изпъстрени с кехлибарени пръски. Дори изпод сянката на смръщените, гъсти вежди и на тъмните ресници, тези очи изглеждаха сияйни и сякаш прозрачни. Носът му беше тесен, с една лека, аристократична извивка, на която би могъл да завиди всеки благороден древен грък. Приятно изпъкналите му скули и гладко избръснатата челюст и брадичка, очертани под изпънатата загоряла кожа, заслужаваха не по-малко внимание. Това беше лице на истински мъж, както, впрочем, и тялото под него.
Беше почти с една глава по-висок от набития господин Харпър и макар да нямаше нито едра фигура, нито огромни мускули, широките му плещи се крепяха на мощна, здрава гръд, която се стесняваше в тънък кръст и издължени, силни хълбоци. И ако се съдеше по железните, мускулести ръце, останалата част от тялото му вероятно бе изкована от калена стомана.
Погледът на заселника бързо се плъзна по жените, скупчени около него, и на лицето му се изписа болезнено изражение. В този момент Мориса си проби с лакти път през тълпата, избутвайки грубо с ханш една от жените и се изпъчи пред него. Веждите му се сключиха като два буреносни облака. Явно гледката, която разкриваше прозрачната й, полуразкопчана блуза, не го бе заинтригувала ни най-малко. По-скоро беше ядосан от нахалството на проститутката.
— Какъв красавец — загука тя и се усмихна, прокарвайки пръст по ръката му. — Казвам се Мориса Хачър, господарю, и бих дала мило и драго да се грижа за детето ти.
Гейдж Торнтън вече беше напълно убеден, че идването му тук е пълна глупост. В началото бе решил да не обръща внимание на безочието на затворничките, защото все още таеше слаба надежда, че сред тях ще се намери някоя, която да отговаря на неговите изисквания, но тази идея му се струваше все по-абсурдна. Търпението му започваше бързо да се изпарява. Как бе могъл изобщо да си помисли, че ще открие сред тази пасмина скъпоценното съкровище, изрисувано във въображението му?