Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
Харпър стисна зъби. В тона му се прокрадна зле овладян гняв.
— Извинете ме, мадам, но този човек демонстрира грубо неподчинение и ако ме принудите да отменя наказанието му, ще унищожите авторитета ми пред екипажа. Струва ми се, че това би било грешка, мадам.
Капитан Фич с мъка успяваше да овладее собствения си гняв. Фактът, че съпругата му се доверяваше на злонамерените бръщолевения на един прост моряк правеше присъствието й на борда на „Гордостта“ още по-непоносимо. Никой опитен офицер не би се вслушал в приказките на такъв негодник.
— Гъртруд, боцманът е прав…
— Въпреки това, господин Харпър — грубо го прекъсна тя, без да обръща внимание на съпруга си. — Ще отмените заповедта си, или ще се погрижа капитан Фич да ви уволни незабавно!
— Гъртруд! — Възмутен от дъното на душата си от наглата й заплаха, Фич побърза да се опита да я разубеди, макар и с риск да стигне до пълен разрив с баща й. — Не можеш да очакваш от мен да уволня един офицер за това, че изпълнява задълженията си!
— Очаквам от теб да не забравяш кой е собственикът на този кораб — изсъска Гъртруд.
— Как бих могъл да забравя, след като ти непрекъснато ми напомняш? — тросна се съпругът й.
— Самозабравяш се, Еверет — изръмжа тя агресивно в отговор на смръщеното му изражение. — Надявам се да не ми се наложи да споменавам за тази случка пред татко.
Джеймс Харпър бе отвратен от безскрупулния начин, по който тази жена манипулираше съпруга си, но едва ли можеше да се намеси. Като се закле мислено пред себе си никога повече да не се качва на един и същ кораб с нея, той изправи гръб с цялото достойнство на истински морски офицер и каза тихо, за да прикрие стържещия от ярост звук на гласа си:
— Мадам, винаги съм получавал нареждания пряко от капитана. Ако той ми заповяда да освободя Потс, няма да имам друг избор, освен да се подчиня.
С пълното съзнание, че е стоварил цялата отговорност върху плещите на своя началник, Харпър се обърна към по-възрастния от него мъж и зачака командата, която Фич очевидно не желаеше да даде.
— Вървете да си вършите работата, господин Харпър — промълви след дълга пауза капитанът. — Ще разрешим този проблем в по-подходящо време.
— Еверет Фич! — Гъртруд дишаше тежко като разярен морж и огромната гръд сякаш напъваше да разкъса шевовете на корсета. — Да не искаш да кажеш, че ще позволиш господин Харпър да пренебрегва волята ми? Ако не го накараш да направи това, което му казвам, може би татко ще трябва да ти припомни кому дължиш лоялност. Той пристига в Ню Йорк на борда на „Черният принц“ съвсем скоро и съм сигурна, че ще има какво да каже по въпроса за днешното ти поведение.
Капитан Фич съумя да прикрие раздразнението си зад маската на хладна и високомерна учтивост. Опитът го бе научил, че да разсърдиш Гъртруд означава да си навлечеш гнева на баща й, който никога не бе проявявал състрадание към когото и да било, най-малко пък към онези, които бяха дръзвали да предизвикат него или дъщеря му. Ако Търнбул не беше собственик на „Гордостта на Лондон“, Фич би отрязал опитите на Гъртруд да се меси в работите на кораба още в самото начало на плаването. Но той не можеше да забрави кой държеше и хляба, и ножа. Това бе един от капаните, в които попадаше човек, склонил да се ожени за жена с богатство от което, впрочем, Фич не бе видял почти нищо. Като изключим дребните сумички, които бе успял да скъта от плаванията, състоянието на Търнбул бе останало недостижимо за него, и това беше дяволски несправедливо, защото Хорас Търнбул бе невероятно богат.
— Извини ме, Гъртруд. Смятам, че е по-разумно да изчакаме хората от екипажа да напуснат кораба, за да не узнаят за освобождаването на Потс.
Гъртруд се отпусна и поглади с усмивка гънките на огромната си гуша, доволна, че пак е постигнала своето. Беше благодарна на Джейкъб Потс, защото той й докладваше за всичко, което ставаше на кораба, и по-специално за номерата на онова ирландско момиченце, което бе имало наглостта да сгълчи нея и съпруга й така, сякаш бяха някакви непослушни хлапета. Всичко бе започнало от побоя над Ани Карвър наскоро след отплаването им от Англия. Оная малка никаквица си беше заслужила пердаха, задето бе направила опит да се самоубие заради загубата на бебето си, но Шимейн О’Хърн заслужаваше още по-сурово наказание за това, че бе дръзнала да се опълчи срещу отношението на капитана към тази жалка отрепка, и то пред погледите на целия екипаж и на затворниците. Оттогава насетне Гъртруд копнееше да види как изхвърлят безжизненото тяло на момичето в морските дълбини и бе сторила всичко възможно, за да осъществи този свой копнеж. Но безбройните спорове с Еверет не й бяха помогнали да го склони да наложи на ирландската кучка по-строго наказание от четиридневен престой в карцера и намалени дажби храна. Макар че тежките упреци на Шимейн бяха отправени и към него, той просто бе подминал този инцидент с обяснението, че вината не е негова, а на онзи, който е издал заповедта бебето на Ани да бъде отнето от нея и продадено.