Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Малко ли беше това?
Много по-късно, в предговора към томчето стихове и киносценарии, озаглавено „Стари неща“ (изд. „Български писател“, 1983 г.) Любомир Левчев ще възкликне: „Константин Павлов!? Така се нарича един странен феномен в нашата съвременна поезия. А може би и в живота.“
Но това е по-късно. И непълно.
Още по-късно Константин Павлов ще искат да го печатат всички издания, свободно ще излизат книгите му, ще развяват името му като знаме дори хора, които преди това нехаеха за присъствието му в българския литературен живот.
А преди да дойде това по-късно, от София идваха до мен чудесните му сатири, куклени пиеси, но и едни леко разфокусирани, образно отежнени стихове. Не, душата му идваше разфокусирана и утежнена. За първи път усетих и разбрах, че Коста е могъл да има и страхове. Опитваше се да му дойде на гости през тънкия процеп на уморената сетивност малкия черен човек, по-точно неговата сянка. Константин Павлов я прогонваше с мъчно усилие, с ожесточение, с помощта на Мария и малкото приятели, с помощта на кучето Орон и тихата бодрост на ул. „Чукара“ в Бояна. Прогонваше го, но и малко го бе заобичал.
През април 1993 г. в едно интервю за алманах „Околчица“, взето от Сребрина Йорданова, Константин Павлов ще даде следния отговор и за престоя си във Враца, и за появата на „черния човек“:
— Имаше години, в които по един или друг повод български творци бяха отстранявани от София и деликатно насочвани към провинцията…
Константин Павлов:
— Насочване към провинцията ли? Това звучи като оневиняване. Имаше такива случаи, но истината е, че някои творци бяха насочвани към небитието. Начините за убиване постепенно се усъвършенстваха — до недоказуемост. Старата, откровена жестокост беше заменена с перфидна подлост. Но това е обширна тема, а пък аз още не съм решил да говоря — би изглеждало като опит за примитивна разплата. Нужно ми е време, за да „естетизирам“ някогашните си преживявания.
… … …
— Какво породи появата на „черния човек“ и в кои години?
Константин Павлов:
— „Черният човек“ е стар романтичен образ. По-правилно е да се говори за „черно време“.
— Имахте ли доказателства или основания да смятате, че „черния човек“ не е въображаем, а действителен?
Константин Павлов:
— И все пак „черния човек“ съществуваше, но чрез прост фотографски трик беше превърнат в „светъл човек“ — колкото повече негативът е бял, толкова повече чернота го е предизвикала.
… Дал съм му да прочете ръкописа на книгата ми „Живот, озарен от песен“. През януари 1981 година се обади по телефона. „Радостен съм от постигнатото. Много е силна първата част — разказът за мама. Мисля, че песните би могъл да използваш за друга, втора фолклорна книга… Знаеш ли, говорих с Розалия Ликова — да напише предговор…“
На 13 април му се обадих. „В нелегалност ли си? Пращах ти нещо по шофьора на редакцията — никъде не е успял да те открие…“ „Крих се да поработя…“
Казвам му за книгата на Иван Динков, в която има няколко чудесни късове за Коста.
— А, тя излязла ли е?
— Преди повече от месец.
— Как се казва?
— „Почит към литературата“
— Слушай сега, реши се да тръгнеш за София. Звънни ми, ще дойда да те взема… да се поразпуснем като по-рано, да се чукнем по гърба, па и някоя мацка…
Коста, Коста… Все си е същия…
— Ти имаш ли нещо за пиене? — пита ме.
— Имам вино.
— Сипи си чаша, аз ще си налея водка. Нали знаеш — виното вдига кръвното, водката белким го сваля… Хайде, наля ли…
И си вдигаме тост по жицата.
— Ти трябва — става сериозен Коста — да прескочиш тая психическа бариера и да тръгнеш да ходиш…
После ме пита имам ли главоболия („големи“). И ритъм в работата.
— Имам, Коста, имам… и двете.
Времето и най-вече обстоятелствата го отгонваха от поезията, киното го „отгонваше“ от поезията, но Константин Павлов лесно не може да бъде отгонен. И в споменатите „Стари неща“ отново се появиха нови „неща“. „Работилницата“ на К. Павлов, макар и отритвана, макар и затруднявана, макар и обременена, продължаваше да свети и майсторът продължаваше да е на работното си място.
„Стари неща“ е „избрано“ за петдесетгодишнината на поета. Първоначално в издателство „Български писател“ определят за редактор Надя Кехлибарева. Тя се е оплаквала в дома ми във Враца, че трудно работи с Коста по изданието. Надя е мек човек — сигурно са й упражнявали натиск да не включва стихове в сборника (нали е приет за член на СБП като киносценарист), а по-късно — да не включва определени стихове. Още повече, че голяма част от „Стари неща“ са нови, непубликувани в книги и в литературния печат. Константин Павлов пък е неотстъпчив. Накрая редактор на книгата стана Банчо Банов. И за да се презастрахова, издателство „Български писател“ определя цял взвод изтъкнати поети за рецензенти: Христо Радевски, Божидар Божилов, Добри Жотев, Петър Караангов.