Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Еди погледна към вратата и видя, че е изгубила онзи прашасал, маловажен вид, който бе имала преди. Йероглифите върху нея изпъкнаха ясно, оформяйки онази отдавна забравена дума, която означаваше „неоткрита“. Кристалната дръжка заблестя, очертавайки розата, гравирана в нея, с ивици ослепително бяла светлина.
„Дали ще мога да я отворя сега? — зачуди се Еди. — Да я отворя и да премина през нея?“ Вероятно не. Обаче се чувстваше много по-обнадежден от този процес, отколкото беше преди пет минути.
Изведнъж гласовете от дълбините на пещерата възкръснаха отново, ала сред такъв чудовищен безпорядък, че в първия момент Еди отстъпи стреснато назад. Когато се вслуша, успя да различи как Бени Слайтман младши крещи думата „Коган“, как майка му му натяква, че е надминал себе си в губенето на най-различни неща, изгубвайки жена си, как някакъв човек (вероятно Елмър Чеймбърс) казва на Джейк, че момчето е полудяло, че е мосю Лунатик. После се включиха още гласове, и още, и още.
Хенчик кимна рязко към шестимата манихейци. Те разделиха ръцете си и гласовете секнаха моментално. Еди не се изненада особено, когато видя как в следващия миг порталът също възстановява безличния си, скучен вид. Сега приличаше на която и да е друга врата, която човек би подминал, без дори да я погледне.
— Какво, в името на Бога, беше това? — попита отец Калахан, посочвайки към сенчестия полумрак на пещерата, където подът се бе наклонил надолу. — Преди не беше така.
— Смятам, че земният трус или изчезването на магическата сфера са накарали пещерата да обезумее — спокойно заяви Хенчик. — Това обаче няма никакво отношение към нашата работа тук. Нашата задача е вратата. — Погледна към торбата на Калахан. — Някога си бил скиталец, виждам аз.
— Да, сай.
Зъбите на стареца отново надзърнаха за момент под белите му мустаци. Еди си помисли, че дъртото копеле май се кефеше да ги дразни.
— Като гледам пътната ти торба, сай Калахан, май си му изгубил цаката.
— По-скоро ми е трудно да повярвам, че наистина ще успеем да преминем през тази врата — усмихна се Калахан. За разлика от усмивката на Хенчик неговата беше добродушна. — Пък и вече съм по-стар.
Старецът изсумтя — чу се нещо като „Фъх!“ — и присви очи.
— Хенчик — обърна се към него Роланд, — знаеш ли какво е накарало земята да се разтресе така миналата нощ?
Беловласият мъж кимна. Пред отвора на пещерата, подредили се по протежението на стръмната пътека, чакаха търпеливо три дузини манихейци. — Лъчът рухна, мисля аз.
— Така смятам и аз — изрече тихо Роланд. — Сега задачата ни става още по-трудна. Веднага бих сложил край ка празните приказки, ако поискаш. Ала си мисля, че трябва да обсъдим онова, което имаме за казване, след което да се захванем за работа.
Хенчик изгледа ледено Роланд, ала за разлика от Еди той не отмести очи. Възрастният манихеец се намръщи за миг.
— Добре — съгласи се накрая. — Както пожелаеш, Роланд от Гилеад. Вие ни сторихте голяма услуга — и на нас, манихейците, и на блудните — и ще се постараем да ви се отплатим както подобава. Магията не е изчезнала — тя все още е тук и не се е разредила. Има нужда само от една искрица, за да пламне отново. Ние можем да и дадем тази искрица, сай, това е лесно като комала. Навярно ще получите това, което желаете. От друга страна, всички заедно можем да се озовем върху камъните долу. Или в тъмнината. Разбираш ли какво искам да кажа, сай?
Роланд кимна.
— Ще продължим ли?
Стрелеца остана неподвижен за миг — навел глава, сложил ръка на дръжката на револвера си. Когато вдигна поглед, на лицето му беше изписана усмивка. Красива, изморена, отчаяна и опасна усмивка. Той описа с лявата си ръка двоен кръг във въздуха.
— Естествено.
ПЕТ
Чегите бяха положени на земята — внимателно, защото пътеката, водеща към онова, което манихейците наричаха „Кра Каммен“, беше доста стръмна — и съдържанието им бе извадено на показ. Пръсти с дълги нокти (манихейците имаха право да ги подрязват само веднъж в годината) почукаха по магнитите, които издадоха остър бръмчащ звук, който сякаш проряза главата на Джейк като нож. Напомняше му за камбанките по време на тодаш и това изобщо не беше изненадващо — онези камбанки се наричаха „каммен“.
— Какво означава Кра-Каммен? — обърна се момчето към Кантаб. — Къщата на камбаните?