Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Предполагам, че моят револвер също ще премине — рече Роланд. Беше мислил над този въпрос и в крайна сметка реши да не се разделя с големите револвери.
Хенчик вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Както си решите.“
— Ами Ко, Джейк? — внезапно попита Еди.
— Какво ще правим с него?
Очите на момчето се разшириха от ужас и долната му челюст увисна. Стрелеца разбра, че момчето изобщо не бе помислило над това как дребничкият им четириног приятел щеше да понесе пътуването им между световете. Мъжът се замисли (не за пръв път) колко лесно беше да забравиш една от най-фундаменталните истини за Джон „Джейк“ Чеймбърс — че той беше просто едно дете.
— Когато пътувахме тодаш, Ко… — започна момчето.
— Това е нещо съвсем различно, сладурче — обади се Еди и сърцето му се сви, когато се чу да употребява едно от любимите обръщения на Сузана. За пръв път допусна мисълта, че е възможно никога повече да не види любимата си… както Джейк можеше да не види Ко, след като напуснеха тази воняща пещера.
— Обаче… — започна момчето и скунксът излая укорително, защото хлапето го бе стиснало прекалено силно.
— Ще го пазим, Джейк от Ню Йорк — внимателно каза Кантаб. — Ще се грижим добре за него, истина ти казвам. Ще оставим мъже, които да дежурят на пост тук, докато се върнете за животинчето и останалите ви неща. „Ако се върнете“, бяха думите, които той беше твърде учтив, за да изрече, ала Роланд успя да ги прочете в очите му.
— Роланд, сигурен ли си, че няма да мога да… че не мога да… не. Разбирам. Никакъв тодаш този път. Добре. Няма.
Джейк бръкна в предния джоб на пончото си, вдигна Ко и го сложи на прашния под на пещерата. После се наведе към животинчето, опрял ръце на коленете си. Зверчето погледна нагоре, извивайки вратлето си така, че носовете им почти се допряха. В този момент Стрелеца изведнъж забеляза нещо твърде необичайно — сълзите в очите на Джейк не бяха единствените. Животинчето също плачеше. Това беше досущ като онези истории, които човек можеше да чуе в някой бар — за вярното зверче, което ридае за напускащия го господар. Изобщо не вярваш на подобни врели-некипели, обаче си мълчиш, за да избегнеш кавгата (а понякога дори и стрелбата). Ала ето че сега това шантаво нещо се случваше пред очите му и Роланд изпита чувството, че ще заплаче всеки момент. Дали ставаше въпрос само за една от поредните имитации на скункса, или Ко наистина разбираше какво става? Стрелеца се надяваше с цялото си сърце на първото.
— Ко, ще трябва да останеш с Кантаб за известно време. При него ще си на сигурно място. Той е приятел.
— Таб! — повтори зверчето. Сълзите се стичаха по муцунката му и капеха по прашния под, оставяйки тъмни петна с големината на десетцентова монета. Тези сълзи се сториха на Роланд по-ужасни дори и от сълзите на дете. — Ейк! Ейк! — скимтеше четириногият им приятел.
— Не, трябва да се разделим — продума момчето и изтри страните си с длани, в резултат на което остави мръсни следи по лицето си, започващи от носа и стигащи до слепоочията му. Така заприлича на индианците, които боядисваха лицата си в цветовете на войната, преди да встъпят в битка.
— Не! Ейк!
— Трябва. Ти ще останеш при Кантаб. Ще се върна за теб, Ко — ако не умра, ще се върна. — Той прегърна отново зверчето, после се изправи. — Върви при Кантаб. Това е той — посочи момчето. — Иди при него, слушай ме какво ти говоря.
— Ейк! Таб! — Никой не можеше да отрече тъгата, стаена в този глас. За един миг Ко застина на мястото си, а после, без да спира да плаче — или да имитира сълзите на Джейк, както продължаваше да се надява Роланд — се обърна към Кантаб, доприпка до него и се разположи между прашните ботуши на манихееца.
Еди се опита да сложи длан на рамото на момчето, за да го успокои, ала то разтърси раменете си и я отблъсна. Младият мъж погледна озадачен към Стрелеца, на чието лице бе изписано непроницаемо изражение. Техният дин беше доволен — на момчето не му липсваше воля. Беше време.
— Хенчик? — подканващо рече синът на Стивън Дисчейн.
— Няма ли първо да кажеш някаква молитва, Роланд от Гилеад? — попита старецът. — Да помолиш за помощ онзи Бог, в когото вярваш?
— Не вярвам в никой Бог — отвърна мъжът. — Вярвам единствено в Кулата и нямам никакво намерение да се моля за това.
Неколцина от амигосите на белобрадия манихеец се спогледаха потресени, ала водачът им само кимна, сякаш именно това бе отговорът, който беше очаквал. Той погледна към Калахан.
— Татко?
— Господи, да бъде Твоята воля и Твоята ръка — започна да нарежда той, правейки кръст във въздуха, след което погледна към Хенчик. — Ако ще правим нещо, да започваме.