Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Не го правя аз — рече смутено младият мъж. — Е, поне не мисля, че го правя. Сигурно е вятърът.
— Едва ли — обади се Калахан. — Доколкото усещам, няма никакви…
— Тихо! — изсъска Кантаб и дари някогашния свещеник с такъв изпепеляващ поглед, че отецът веднага млъкна.
Еди стоеше пред пещерата, а речната долина и по-голямата част от Кала Брин Стьрджис се простираха пред него. Трептяща като мираж, обагрена в сиво-синьо, в далечината се виждаше гората, през която бяха минали, за да стигнат дотук — последната граница на Средния свят, където никога вече нямаше да се върнат. Вятърът развяваше косата на младия мъж и изведнъж той чу жужащ звук.
Само дето не го беше чул. Усещаше бръмченето вътре в ръката, която бе протегнал, в дланта с разперените пръсти, около която беше омотал верижката. То бе в ръката му. И най-вече в главата му.
В долния край на верижката, някъде на височината на коляното му, отвесът започна да се люлее по-силно, наподобявайки движенията на махало. Внезапно Еди осъзна нещо необичайно — всеки път, когато отвесът стигаше до края в едната посока, той осезаемо натежаваше. Сякаш някаква необичайна центробежна сила оказваше своето въздействие върху странния предмет.
Описваната от отвеса дъга ставаше все по-голяма и по-голяма, а дърпането в края на всеки мах се усилваше. И тогава…
— Еди! — извика Джейк, а в гласа му се преплитаха възторг и безпокойство. — Виждаш ли?
Естествено, че виждаше. Сега зидарският отвес като че ли се замъгляваше, когато застиваше за миг в краищата на плавната дъга, която описваше. Същевременно натискът върху ръката му — теглото на отвеса — стремително нарастваше. Внезапно Еди си спомни къде се намираше — на около двеста метра над земята. Тази играчка като нищо щеше да го преметне отвъд ръба на скалната площадка, ако не спреше скоро да се люлее. Ами ако не успееше навреме да освободи ръката си от верижката?
Зидарският отвес се изстреля надясно, описвайки невидима усмивка във въздуха, а теглото му продължаваше да нараства, като че ли загребваше вода от някакъв невидим резервоар. Постепенно незначителното парче дърво, което бе извадил от сандъка, започна да тежи трийсет, четирийсет, петдесет килограма. Времето сякаш започна да тече по-бавно и младежът осъзна, че всеки път, когато тежестта застиваше на границата между движението и гравитацията във всяка от връхните си точки, можеше да види Източния път пред себе си — не просто по-ясно от обичайното, а увеличен като през лупа. После бранихейският отвес се понесе надолу, ставайки още по-тежък, а когато отново започна да се издига…
— Добре, зацепих идеята! — извика Еди. — Махни това нещо от мен, Хенчик. Или поне го накарай да спре!
Старецът произнесе една-единствена дума — тя прозвуча толкова гърлено, сякаш излизаше от пълна с тинести водорасли уста. Вместо да забави постепенно движението си, както очакваше Еди, необикновеният отвее изведнъж замръзна във въздуха, увисвайки абсолютно неподвижно, сочейки със заострения си връх към обувките на младия мъж. За миг бръмченето в ръката и главата му продължи, след което и то внезапно замря. Еди с изумление констатира, че нормалната му тежест се беше възстановила и проклетото нещо отново бе станало леко като перце.
— Имаш ли нещо да ми кажеш, Еди от Ню Йорк? — попита Хенчик.
— Да, сай. За извинение моля аз.
Снежнобелите зъби на стареца отново се показаха.
— Май не си толкова глупав, а, Еди от Ню Йорк?
— Надявам се, че не — отвърна младият мъж и не можа да потисне въздишката на облекчение, която се изтръгна от гърдите му, когато Хенчик манихееца взе изящната сребърна верижка от ръката му.
ЧЕТИРИ
Хенчик настояваше първо да направят „суха тренировка“. Еди разбираше защо, ала смяташе тези предварителни глупости за напълно излишни. Изтичащото време беше придобило почти физически измерения — бе като кърпа, която постепенно се изплъзва от дланите ти. Въпреки това не каза нищо. Вече беше успял да ядоса Хенчик веднъж и това му стигаше.
Старецът извика шест от своите амигос (петима от тях се сториха на Еди по-стари и от Господ) при себе си. Раздаде отвеси на половината от тях, а на другите трима даде магнити във формата на раковини. Бранихейския отвес, който очевидно беше най-мощният, запази за себе си. Седемте застанаха в кръг на скалистата площадка.
— Няма ли да се приближите до вратата? — попита Роланд.
— Само ако се наложи — отвърна беловласият старец. Възрастните мъже се хванаха за ръце, без да пускат отвесите и магнитите си. Веднага след като кръгът се затвори, Еди отново долови бръмченето, само че този път бе толкова силно, все едно се чуваше от увеличени до дупка стереотонколони. Мъжът забеляза как Джейк вдига ръце към ушите си, а Роланд за миг се намръщва болезнено.