Песента на Сузана

През това време Джейк се взираше в онзи участък от пътя, където Бени бе улучен и убит. Единствено трупът на момчето го нямаше и някой се бе опитал да скрие кървавите петна с листа. Джейк си представи откъснатата ръка на приятеля си, лежаща в праха с обърната нагоре длан… а после си спомни как бащата на загиналото хлапе бе изскочил от царевицата и беше видял сина си проснат на пътя. За известно време той не бе способен да издаде никакъв звук и Джейк предположи, че това е достатъчно време някой да каже на сай Слайтман, че са се отървали извънредно леко — само със смъртта на неговото момче, на съпругата на фермера Айзенхарт и със счупения глезен на хлапето на Тавъри. Нищо работа. Обаче никой не му каза това и Слайтман старши бе изкрещял така, че Джейк си мислеше, че никога няма да може да забрави този вик, че винаги ще вижда как Бени лежи мъртъв в мрака и кръвта шурти от грозната рана, където преди се намираше ръката му.

Недалеч от мястото, където беше паднал приятелят му, се виждаше нещо друго, покрито с пръст. Джейк се наведе и го изрови — оказа се едно от металните топчета-убийци на Вълците, наричани още прехващани или сничове. Моделът беше „Хари Потър“ според надписа върху тях. Вчера бе подържал две и беше усетил как вибрират. Беше чул едва доловимото им зловещо бръмчене. Това тук бе по-мъртво и от Вълците. Джейк се изправи и го запрати с такава сила към могилата от тела, че чак ръката го заболя. Сигурно утре щеше да е схванат, обаче изобщо не му пукаше. Не му пукаше и за засегнатия от думите на Еди Хенчик — другарят му искаше да върне жена си, а момчето — приятеля си и докато младият мъж можеше да получи някой ден онова, което искаше, желанието на Джейк Чеймбърс никога нямаше да се сбъдне. Защото смъртта беше дар, който не можеше да бъде върнат. Смъртта, също като диамантите, беше вечна.

Искаше му се да се махне оттук, да поеме към пещерата, да остави този участък от Източния път зад гърба си. Искаше му се да не трябва повече да се взира в очуканата, празна инвалидна количка на Сузана. Обаче манихейците бяха застанали в кръг около мястото, където се беше провела битката, и Хенчик се молеше на висок глас, нареждайки бързо думите, които се врязваха болезнено в слуха на Джейк като квиченето на заколвано прасе. Старецът се обръщаше към нещо, наречено Отвъдното, молейки го за безопасно изкачване до пещерата и успешно приключване на делото, без загуба на нечий живот или разсъдък (тази част на молитвата се стори особено обезпокояваща за Джейк, тъй като той никога не бе възприемал здравия разум като нещо, за което да се молиш). После се помоли на Отвъдното да влее живот в техните зидарски отвеси и магнити, като завърши с молитви за пещерата и продължителността на магията — фраза, която, както изглеждаше, имаше огромно въздействие върху тези хора. Когато приключи, всички изрекоха в един глас: „Отвъдното-сам, Отвъдното-кра, Отвъдното-кан-тах“ и пуснаха оплетените си ръце. Неколцина паднаха на колене, за да се обърнат за още нещо към най-големия шеф, а през това време Кантаб поведе четирима-петима от по-младите към двуколката с бяло покривало. След като го смъкнаха, пред погледа на Джейк се разкриха няколко големи дървени сандъка. Зидарски отвеси и магнити, каза си момчето, и излезе напълно право; само дето бяха много по-големи от онези, които манихейците носеха на вратовете си. Изглежда, бяха домъкнали тежката артилерия за това приключение. Сандъците бяха украсени с най-различни рисунки — звезди, луни и причудливи геометрични форми — които изглеждаха по-скоро кабалистични, отколкото християнски. Обаче, след като се замисли, Джейк си каза, че едва ли имаше основания да сравнява манихейците с християните — те можеха да приличат на квакери и менонити1 с техните наметала, бради и кръгли шапки, можеха да използват думи като „нему“ и „нам“ в разговорите си, ала, доколкото Джейк знаеше, нито квакерите, нито менонитите имаха хоби да пътуват между световете.