Политичестки ред и политически упадък [bg]

Вторият дългосрочен исторически фактор са стилът на ръководство и амбивалентното отношение на Аржентина към институциите. Един от основателите на страната е диктаторът Хуан Мануел де Росас, каудильо, който е губернатор на провинция Буенос Айрес от 1835 до 1852 г. Росас е богат земевладелец, който изгражда политическа база, като завладява индиански земи и ги раздава на своите последователи под формата на чифлици или големи имения. По този начин налага хегемонията на своята класа над аржентинската политика. Той умее да сплотява поддръжници в битките срещу различни врагове като съседната Бразилия и Парагвай, европейските държави и Унитарианската опозиция, която поддържа силно, централизирано управление. Той разпорежда всички официални документи да започват с девиза „Смърт на подлите, гадни, жестоки унитарианци“. Това не са само думи; през периода на диктатурата си Рохас избива хиляди свои противници, като на 3765 от тях са прерязани гърлата. Той далеч не е Джордж Уошингтън.

Росас не е институционален строител. Неговата диктатура създава малко закони и не приема конституция, която да стане основа за ново национално управление. Той създава практиката, която следващи аржентински лидери ще използват, да привлича последователи въз основа по – скоро на лоялност към собствената му личност, а не към идеи или институции. Аржентина няма конституция до 1853 г., а последните регионални бунтове и индиански въстания са потушени едва през 1880 г., когато Буенос Айрес става столица.

По тези причини Аржентина е обременена от две тежки исторически наследства: силна поземлена олигархия и традиция на еднолична авторитарна власт. Въпреки това десетилетията след консолидирането на държавната власт демонстрират, че тези исторически наследства не осъждат новата република на икономически срив или политически упадък; случва се точно обратното. Последните десетилетия на XIX и началото на XX в. са свидетели на икономически растеж и на развитие на политическата система.

Самюъл Хънтингтън твърди, че за да бъде постигнат политически ред по време на процеса на модернизация, институциите трябва да удовлетворят нарастващите изисквания за участие в политическия живот. Точно това се случва в Аржентина от 1880 до 1930 г. Както в Италия, Германия и редица други европейски страни, нейната политическа система в края на XIX в. се основава на ограничени избирателни права за мъже с висок имуществен ценз, което позволява системата да бъде доминирана от поземления елит. Тази олигархична република скоро се изправя пред сериозни предизвикателства. Икономическият растеж и зараждащата се индустриализация, както и огромният брой пристигащи в страната чужденци създават нови социални групи, които търсят представителство в политическата система. Първата е средната класа – лекари, адвокати, държавни служители и други по – образовани хора, които намират препитание извън аграрната икономика. Тази група подкрепя Радикалния граждански съюз през 90 – те години на XIX в. Първоначално радикалите са изключени от участие в политическия живот чрез изборни измами и манипулации от страна на поземлената олигархия, поради което организират няколко жестоки бунта да вземат властта. През 1911 г. на власт идва воденото от президента Роке Саенс Пеня по – прогресивно крило на управляващата консервативна партия, което предоставя избирателни права на всички мъже. Това значително разширява избирателните списъци (макар имигрантите да остават извън тях) и води до избирането през 1916 г. на Иполито Иригойен, чиято Радикална партия е на власт през следващите четиринайсет години.