Политичестки ред и политически упадък [bg]

Уникалността на Коста Рика в сравнение с другите централноамерикански държави поражда теории и митове за причините за това. Жителите на Коста Рика твърдят, че са наследници на егалитарна и демократична култура благодарение на отсъствието на поземлена олигархия за разлика от повечето латиноамерикански страни и че тяхната расова и етническа хомогенност е допринесла за политическата стабилност на страната. Дори има културни хипотези, които обясняват успеха на страната с факта, че ранните заселници в нея са испански марани (приели католицизма евреи).

Има известна истина поне в първото от тези обяснения. В сравнение с Гватемала, която от началото на XVII в. е седалище на важна имперска аудиенция, Коста Рика е относително затънтена, изолирана и непривлекателна поради липсата на благородни метали или подходящо за експлоатация коренно население. Въпреки че Христофор Колумб посещава Коста Рика през 1502 г., следващите европейци заобикалят тази територия поради нейната отдалеченост, което е причина за популярната шега, че страната би трябвало да се нарича „Коста Побре“ (беден бряг), а не Коста Рика (богат бряг). С развитието на кафе индустрията през XIX в. възникват по – малко големи имения, отколкото в Гватемала и Салвадор, което не позволява на консервативната аграрна олигархия да съсредоточи политическата власт в ръцете си. Макар че африканските роби представляват една шеста от населението на страната през 1800 г., те и коренните жители скоро измират или са асимилирани от по – многобройното метиско население. В това отношение Коста Рика съществено се различава от Гватемала с нейното огромно индианско население и високи нива на неравенство.

Но като всеки национален мит това историческо наследство не може да обясни успехите на страната през втората половина на XX в. До 1948 г. Коста Рика преживява много от политическите дисфункции на своите съседи. И макар семейното земеделие да е по – екстензивно, отколкото другаде, растежът на индустриите за износ на кафе и банани все пак създава олигархия от богати производители, които са готови да използват насилие, за да защитят своите икономически интереси. Въпреки приемането на демократична конституция, след като Коста Рика става независима държава през 1821 г., през XIX в. страната е управлявана от диктатори и измъчвана от постоянни битки между либерали и консерватори, които нямат нищо против изборните измами и насилията, за да заграбят и задържат властта в ръцете си. И макар костариканците да определят началото на своята демокрация с изборите през 1889 г., през 1914 г. е извършен военен преврат и политическата поляризация се изостря с началото на индустриализацията на страната. Както и на други места, консервативният елит се страхува от основаването на синдикати и на социалистическата и комунистическата партия. През 1948 г. избухва гражданска война между лявата администрация на Рафаел Анхел Калдерон, която иска да задържи властта след загуба на изборите, и коалиция от опозиционни сили под ръководството на социалдемократа Жозе Фигерас и спечелилия изборите твърд антикомунист Отилио Улате Бланко.