V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
Този път не беше така. Нещата сякаш изведнъж се наместиха в някаква структура: страховито космично примигване в празното ясно небе, и всяка песъчинка, всеки кактусов бодил, всяко перо на кръжащия над тях лешояд, всяка невидима молекула горещ въздух, изглежда започнаха едва доловимо движение, тъй че скоро той и негърът, и той и всеки следващ черен, когото занапред щеше да убива, бяха подредени в равномерен строй, придобиха определена симетричност, заеха пози, наподобяващи танцовите. Това най-после означаваше нещо друго: по-различно от плаката за вербуване на войници, от фреската в църквата и от вече избитите туземци — спящи и стопени вкупом с негасена вар в техните колиби, подхвърляни във въздуха и нанизвани на щиковете бебета, момичета, към които приближаваш с изваден и готов орган, очите им замъглени от предчувстваното удоволствие или може би просто от очакваните още пет минути живот, само за да бъдат първо простреляни в главите и по-нататък изнасилени, естествено след като в последния момент им е било дадено да разберат какво ще им се случи, — по-различно от официалния език в заповедите и указанията на фон Трота, по-различно от смисъла на службата и възхитителното безсилно премаляване, съпровождащи изпълнението на военната заповед, прецедена като пролетен дъжд през безбройните инстанции, докато стигне до теб; по-различно от колониалната политика, международните измами, надеждата за издигане в армията или обогатяване чрез нея.
Това имаше отношение само към унищожителя, унищожения и обединяващото ги действие, и бе неповторимо като изживяване. На връщане от Ватерберг, с фон Трота и неговия щаб, те попаднаха на една старица, която изравяше див лук край пътя. Кавалеристът Кьониг слезе от коня и я застреля: но преди да натисне спусъка, той опря дулото в нейното чело и каза:
— Ще те убия.
— Благодаря ви — отвърна тя, вдигайки поглед.
По-късно, привечер, имаше едно шестнайсет-седемнайсет годишно момиче хереро, за целия взвод; и ездачът на Файърлили бе последен. След като я облада, той изглежда бе изпитал моментно колебание между сабята и щика. Тогава момичето наистина се усмихна; посочи двете и започна да извива лениво бедра в праха. Той използува и двете.
Когато, преодолявайки по някакъв начин земното притегляне, той отново се озова върху леглото, Хедвиг Фогълсанг току-що влизаше в стаята, яхнала един бонделсварт, който пълзеше на четири крака. Тя бе само по черно трико и с разпусната дълга коса.
— Добър вечер, бедни ми Курт. — Хедвиг продължи да язди негъра чак до леглото и слезе от него. — Можеш да си вървиш, Файърлили. Казвам му Файърлили, защото кожата му е тъмнокафява — с усмивка поясни тя на Мондауген.
Мондауген понечи да я поздрави, но бе твърде изнемощял, за да говори. Хедвиг събличаше трикото.
— Сложих грим само на очите си — поясни тя с порочен шепот. — Когато се целуваме, устните ми ще почервенеят от твоята кръв.
Той направи опит да откликне, но скорбутът го бе отслабил. Нямаше представа колко продължи всичко това. Изглежда с дни. Светлината в стаята периодично се променяше, Хедвиг сякаш бе навсякъде едновременно в този черен атлазен кръг, до който бе ограничен светът: или бе неуморима или Мондауген бе изгубил напълно чувството за време. Двамата като ли бяха навити на пашкул от руса коса и повсеместни сухи целувки: три-четири пъти тя май бе довеждала една млада негърка да й помага.
— Къде е Годолфин? — извика Мондауген.
— Той е неин.
— О, Господи!…
Понякога безсилен, друг път, въпреки изтощението си, възбуден, Мондауген лежеше безпристрастен и нейните ласки не му доставяха удоволствие, нито пък го вълнуваше мнението й относно мъжествеността му. Най-после Хедвиг изпадна в отчаяние. Мондауген знаеше какво бе очаквала тя.
— Ти ме мразиш — с престорено потреперващи устни в привидно вибрато.