V. [bg]

— Ще те убия.

— Благодаря ви — отвърна тя, вдигайки поглед.

По-късно, привечер, имаше едно шестнайсет-седемнайсет годишно момиче хереро, за целия взвод; и ездачът на Файърлили бе последен. След като я облада, той изглежда бе изпитал моментно колебание между сабята и щика. Тогава момичето наистина се усмихна; посочи двете и започна да извива лениво бедра в праха. Той използува и двете.

Когато, преодолявайки по някакъв начин земното притегляне, той отново се озова върху леглото, Хедвиг Фогълсанг току-що влизаше в стаята, яхнала един бонделсварт, който пълзеше на четири крака. Тя бе само по черно трико и с разпусната дълга коса.

— Добър вечер, бедни ми Курт. — Хедвиг продължи да язди негъра чак до леглото и слезе от него. — Можеш да си вървиш, Файърлили. Казвам му Файърлили, защото кожата му е тъмнокафява — с усмивка поясни тя на Мондауген.

Мондауген понечи да я поздрави, но бе твърде изнемощял, за да говори. Хедвиг събличаше трикото.

— Сложих грим само на очите си — поясни тя с порочен шепот. — Когато се целуваме, устните ми ще почервенеят от твоята кръв.

Той направи опит да откликне, но скорбутът го бе отслабил. Нямаше представа колко продължи всичко това. Изглежда с дни. Светлината в стаята периодично се променяше, Хедвиг сякаш бе навсякъде едновременно в този черен атлазен кръг, до който бе ограничен светът: или бе неуморима или Мондауген бе изгубил напълно чувството за време. Двамата като ли бяха навити на пашкул от руса коса и повсеместни сухи целувки: три-четири пъти тя май бе довеждала една млада негърка да й помага.

— Къде е Годолфин? — извика Мондауген.

— Той е неин.

— О, Господи!…

Понякога безсилен, друг път, въпреки изтощението си, възбуден, Мондауген лежеше безпристрастен и нейните ласки не му доставяха удоволствие, нито пък го вълнуваше мнението й относно мъжествеността му. Най-после Хедвиг изпадна в отчаяние. Мондауген знаеше какво бе очаквала тя.

— Ти ме мразиш — с престорено потреперващи устни в привидно вибрато.