Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

През декември, един мразовит декември, сборът започна в три и половина сутринта и жените замръзнаха до смърт, докато чакаха да извикат имената им. Най-важната задача за Скай, Каро и Марго бе станала не да търсят онова животоспасяващо нещо всеки ден, а да се сдобият с повече информация за детската ясла във Втори блок, където държаха бебетата. Защото скоро и трите щяха да имат бебе, за което да се грижат – детето на Скай и Никълъс.

Преди Скай да пристигне в лагера, отвеждаха всяка бременна жена и убиваха бебето. Но заради наплива на затворнички през август и септември правилата бяха променени. Ражданията вече бяха разрешени, но Скай знаеше, че само защото нещо бе позволено, съвсем не означаваше, че бе желателно. И точно така се оказа.

Марго, която бе съумяла да издейства да бъде преместена от склада в административната сграда, където можеше да научи нещата, които щяха да ги опазят живи, каза на Каро и Скай, че има новини.

— От октомври насам са родени шестстотин бебета. От тях само четиресет са още живи – каза тя.

Скай се отпусна на пода. Беше по-лошо, отколкото бе предполагала.

— Бебетата са настанени по пет от едната страна на дюшека и по пет от другата – продължи Марго. – Когато пускат майките в блока, за да накърмят бебетата си, те не могат да кажат кое е тяхното. На всяко бебе се полага по един парцал, който служи за пелена и за одеяло. Всяка вечер бебетата се заключват и една сестра следи прозорецът да бъде отворен, независимо че е декември, за да се проветрява. Плъховете във Втори блок са в изобилие – завърши тя.

— Бебето на Скай не може да попадне там – каза твърдо Каро.

— Така е – съгласи се Марго. – Никой не знае, че си бременна, Скай. Невъзможно е да се види нещо под тези дрипи. Ще продължаваме така и ще задържим детето при нас, когато се появи. Това вече става възможно.

Така беше. Сред скрежа на мразовитата зима на 1944 – 1945 година, Съюзниците напредваха през Европа, както бе известно на всички – въпреки че на жените в лагера им се струваше, че те пълзят на ръце и колене, толкова време им трябваше да стигнат до Германия. Много от пазачите вече не се интересуваха какво правят техните затворнички и понякога дори не си правеха труда да ги накарат да работят. Само печелеха време, докато настъпеше неизбежното. При такива обстоятелства едно бебе можеше да остане незабелязано.

Но след това Марго дойде при тях с друго предупреждение.

— Сурен, командирът на лагера, е получил заповед да разчисти цялата тази бъркотия и да направи така, че на месец да умират по две хиляди жени. Заповедта е със задна дата – той трябва да наваксва, за да покрие нормата. Чух, че строят газова камера и ще изпратят там отначало слабите и болните. Никога не трябва да ходите на онова място. Освен това лекарят ми каза, че държат жени с тиф на едно и също легло с жени с възпаление на краката с надеждата, че тези с възпалението ще се заразят от тиф и също ще умрат.

Скай докосна с ръка корема си. Никога да не ходи на онова място, лазарета, амбулаторията на лагера, каквото бе всъщност. Което означаваше да роди дете без никаква медицинска помощ. За пръв път почувства как цялата й надежда се изпарява.

— Няма да оживее, нали? – каза тя с дрезгав глас, като не бе в състояние в този тъжен декемврийски ден, когато бе забравила, че Коледа изобщо някога бе съществувала, когато всичко, което желаеше, бе зимата да свърши, да мисли за нещо толкова несигурно и независимо от тях, нещо като края на войната – обелка от ряпа, плуваща в супата на нейната безнадеждност.

Закашля се, а спазъмът продължи толкова дълго, че пръстите й задраха мръсотията зад нея, вкопчвайки се в живота, такъв какъвто беше. Знаеше, че може би има пневмония, че Марго има дизентерия, а Каро най-вероятно и двете.

Но Марго не обръщаше внимание на присвиващата болка в стомаха, която придружаваше дизентерията й. Стоеше изправена и висока, въпреки тънките си крака, и ръкомахаше към камиона, който бе спрял до лазарета. Той стовари на земята купчина новопристигнали тела, които трябваше да бъдат разпределени на такива, които, за щастие, бяха мъртви, такива, които, за жалост, още бяха живи, и такива, чийто разум бе напуснал телата им. След това Марго посочи с ръка костите, складирани до стената на банята, пепелта от крематориума, от която снегът под краката им посивяваше.