Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Не знам дали мога да се върна там – каза Марго, когато порталът изникна пред тях.

За пръв път изобщо Скай виждаше Марго уязвима и това я уплаши повече, отколкото повторното преминаване през портите на ада.

— Можеш – каза тя. – Имам нужда от теб.

Постави ръката на Марго върху корема си и Марго кимна.

Това означаваше, че на следващия ден трябваше да намерят друго, което да направи деня на Марго по-добър от предишния. Скай и Каро цял ден събираха разни неща, които им бяха нужни, отвсякъде, където можеха. Привечер вече имаха достатъчно.

Трохи. Това бяха търсили толкова усърдно. Трохи, които, слепени заедно, се превърнаха в торта за рожден ден за Марго. А докато вървеше през побелялата заскрежена гора, на път за работа, Скай събра двайсет и шест клонки вместо свещи. А Каро намери коледниче, с което да украси тортата.

Марго се разплака, когато я видя. Скай и Каро я прегръщаха и също плачеха, Скай се опита да изпее „Някъде над дъгата“, но пойните птички не искаха да полетят. Те се заклещиха в гърлото й и пърхаха с уловените си крилца.

Най-хубавият от всички дни бе, когато преместиха Марго в склада, където държаха вещите на затворничките, и успя да открадне парче картон, от което изрязаха малки карти за игра. Колко много съкровени часове прекараха след това в игри на бридж или руми, с които времето течеше, вместо да стои на място.

През дните, в които не намираха нищо, особено през онзи мразовит ноември, когато трябваше да редят пластове от чимове в снега в Кьонингсберг, те си споделяха случки от миналото, от детството. Докато чимовете замръзваха през деня и трябваше да бъдат накълцани, или се превръщаха в арктическа кал, от която жените премръзваха, въпреки сламата, която бяха напъхали в дрехите си, за да се топлят, Скай и Марго научиха всичко за брата на Каро, Кристиан, и за семейната вила, „Ле Румб“ в Гранвил, на брега на морето.

— Кристиан и аз винаги сме я обичали, но той открай време мразеше трапезарията – каза им Каро, като леко се усмихна. – Лъвовете и химерите, които се сражаваха върху бюфета, го плашеха. Когато бе по-малък, го водех с мен в градината, защото определено нямаше дракони в това пълно с цветя място.

Скай си представяше малката и сериозна Катерин, която поднася на братчето си китка цветя, както някога бе дала на Марго и на Скай онези изпълнени с надежда жасминови клонки.

След това Марго разказа за детството си в Лион, за годините, прекарани в Париж, и за училището в Англия. А Скай описа вълшебните си лета в Корнуол, как се бе научила да лети и всичко за Никълъс. Винаги Никълъс – за деня, в който отново го бе намерила на аеродрума в Англия, за мига, в който бе осъзнала, че го обича, какво си бяха казали, когато бе поставил пръстена от морска трева на пръста й.

Никога не споделяха мечтите си. Всичко, за което говореха, бе миналото – време, което бе истинско и красиво и което не можеше да им бъде отнето, за разлика от евентуалното бъдеще и кошмарното настояще. Понякога, когато се обезкуражаваше, Скай започваше да се пита дали изобщо им бяха останали някакви мечти.