Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Тя замълча и наведе напрегнато очи към пътя. Бе му дала, не без известно умение, една опорна точка — не беше оставила далече умозаключението, че започването на съвсем нов живот наистина е невъзможно, но слагането основи на нов, по-добър брак все пак не е изключено. Обаче господин Перманедер пропусна тая възможност и се ограничи само да нахока със силни думи господин Грюнлих, при което „мухата“ върху малката му кръгла брадичка настръхна.

— Простак, мръсник! Да ми падне сега в ръцете това проклето куче, ще му зашия такъв шамар...

— Пфуй, господин Перманедер! Не, престанете! Трябва да прощаваме и да забравяме. Пък и всевишният казва: „Аз ще въздавам мъст... “ Попитайте мама. Ей богу, не зная где се намира сега Грюнлих и как му е провървяло в живота, но му желая доброто, макар че той може би не го заслужава...

Стигнаха в селото и спряха пред малката къща, в която се помещаваше пекарнята. Спряха почти несъзнателно и видяха със сериозни и разсеяни погледи, без да си дават сметка за това, как Ерика, Ида, консулшата, Томас и Герда изчезнаха приведени през смешно ниската врата на продавницата — толкова вдълбочени бяха в разговора, макар че досега бяха приказвали само излишни и незначителни неща.

До тях имаше една ограда, а край нея дълга тясна леха, в която растяха няколко резеди; навела позачервеното си лице, госпожа Грюнлих разравяше невероятно усърдно рохкавата черна пръст с върха на слънчобрана си. Господин Перманедер, чиято зелена шапчица с брадица от дива коза беше се смъкнала над челото, стоеше съвсем близко до нея и сегиз-тогиз вземаше участие с бастуна си в това прекопаване на лехата. Той също бе навел глава; но неговите малки светлосини подпухнали очи, които бяха станали съвсем светли и дори бяха се позачервили, гледаха отдолу нагоре към нея с някаква смесица от покорство, натъженост и напрежение; със също такъв израз висяха над устата му проскубаните дълги мустаци.