Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Всяка мелодия на гласа също напомняше за вътрешната тайна на момичето и сестрата го почувства; отговори, заслушана в собствения си глас:
— От пункта за преливане на кръв.
— А защо донасят стара кръв? — реши да провери за всеки случай подозренията си Олег.
— Тази не е стара — плавно поклати глава сестрата и се отдалечи.
Тя бе напълно убедена, че всичко, което е необходимо да знае, го знае.
А може би и наистина бе така.
Слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата на двата прозореца, а част от тавана бе заета от голямо слънчево петно, което видимо се бе образувало от отразени от някой от лъскавите предмети лъчи. В кабинета бе особено светло, чисто и тихо.
Вратата, която се намираше зад гърба на Олег, се отвори, но влезе не лекарката, а някой друг.
Влезе почти безшумно, без да разкрива с почукването на токчетата своето «аз».
И Олег се досети.
Никой друг не ходеше така. Само тя липсваше в тази стая.
Вега!
Да, беше тя. Убеди се, когато попадна в полезрението му. Влезе така, сякаш съвсем случайно.
— Къде бяхте досега, Вера Корнилиевна? — усмихна се Олег.
Попита тихо, с почти щастлив глас. И не седна на високото легло, макар да не бе привързан към него.
В кабинета стана още по-светло, по-чисто и по-тихо.
Вега също имаше приготвен въпрос, който зададе също усмихвайки се:
— А вие отново ли се бунтувате?
Но вече почувствал, че съпротивителните му сили отслабват, наслаждавайки се на факта, че лежи и никой не е в състояние да го накара да слезе, Олег отговори:
— Аз? Не, аз вече се набунтувах… Къде бяхте? Повече от седмица…
Бавно, сякаш диктуваше на несхватливо дете непривични за него слова, тя обясни, почти надвесена над Олег:
— Пътувах, за да основа онкологични пунктове. Водих противоракова пропаганда.
— Някъде на края на света?
— Да.
— И повече няма да ходите?
— Засега не. А вие зле ли се чувствате?
Имаше нещо в очите й: може би това бе внимание, първа непроверена тревога… Очи на лекар.
Очите й бяха светлокафяви — цвят, който се получава, когато в чаша кафе налееш два пръста мляко. Впрочем Олег отдавна не бе пил кафе и бе забравил точно какъв цвят има, но това не му пречеше да приеме, че погледът на Вега е повече от приятелски!
— Нищо особено. Навярно стоях повече, отколкото е необходимо, на слънце… Седях, седях, едва не заспах.
— Но на вас слънцето ви е противопоказно! Нима не разбрахте тук, че подутините не бива да се излагат на слънчевите лъчи?
— Мислех, че това се отнася само за грейките.
— Още повече — за слънцето.
— Значи черноморският плаж за мен е мираж?
Тя кимна.
— Живот!… Все едно да замениш заточението с Норилск [51].
Вега повдигна рамене. Това вече бе свръх силите й, но и по-високо от представите й.
Тъкмо сега бе моментът да я попита: а защо излъгахте, че сте омъжена?…
Нима това, че не си омъжена, е такова унижение?
Попита:
— А защо ме измамихте?
— За какво?
— Имам предвид нашата уговорка. Обещахте, че самата вие ще ми преливате кръв и няма да ме предадете в ръцете на никакъв практикант.
— Тя не е практикант, а специалист. Когато такива като нея идват, ние нямаме право да… Но тя вече замина.
— Как така замина?
— Извикаха я.
О, въртележка! В нея само можеше да намери спасение от самата въртележка!…
— Значи вие?…
— Аз. А коя кръв ви се е сторила стара?
Той показа.
— Тя не е стара. А и не е предназначена за вас. Ще ви прелеем двеста и петдесет. Ето — Вера Корнилиевна донесе шише от другата масичка и му го показа: — Проверете.
— Ех, Вера Корнилиевна, просто животът ми е толкова окаян, че не мога да вярвам в нещо, без да съм го проверил. Мислите ли, че не се радвам, когато не се налага да проверявам?
Толкова уморено изрече думите, сякаш бе на смъртно легло. Но не можа да се откаже от проверката. Успя за миг да прочете: «Група I. Ярославцева, И.Л. 5 март.»
— О! Пети март — напълно ме устройва! — оживи се Олег. — Това дори ни е полезно.
— Накрая разбрахте, че е полезно. А колко спорихте!
Не бе разбрала нищо. Е, добре.
Той нави ръкава си над лакътя и свободно положи дясната ръка до тялото си.
Наистина в това се състоеше единственият недостатък на вечно подозрителното му внимание: след споровете да се довери безрезервно. Сега знаеше, че тази ласкава жена, сестра на въздуха, с тихи движения няма да направи никаква грешка.
Лежеше, сякаш си почиваше.
Върху тавана продължаваше да свети голямото слънчево петно. Неизвестно от кой предмет отразено, сега то също му се струваше ласкаво, защото правеше кабинета още по-уютен.
51
Град в Далечния север. Б.пр.