Като пепел във вихъра
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зонимир Панчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като пепел във вихъра». Краткое содержание книги:
Като стенеше опиянено и трепереше с цялото си тяло, Коул се изля в жена си, навлизайки чак до дълбините на нейната същност. Телата им се сляха в съвършена хармония.
По-късно лежаха приятно изтощени един до друг и оставяха, изпълнени с наслада, страстта да се уталожи. Коул мушна лицето си в къдравата коса на Алена и вдишваше дълбоко прекрасния й аромат. Спомни си за многото безсънни нощи, когато не успяваше да прогони тази жена от мислите си. Тя беше възпламенила страстите му, беше изгорял от копнеж по нея. Сега, когато желанието му беше уталожено, той изпита учудване и благодарност от спокойствието, което го беше обзело.
През нощта студът беше покрил земята с блестяща дреха от ледени кристали. Слънцето изгря и събуди с първите си лъчи спящата жена. Пълна с нега, Алена се протегна в приятната топлина на пухената завивка, но внезапно усети, че е сама в огромното легло. Седна и дръпна покривката до гърдите си. Весел огън пращеше в камината и прогонваше студа от стаята, ала той беше само жалък заместител на топлината, която излъчваше тялото на Коул. Тогава Алена дочу през отворената врата на банята леко плискане, което издаваше, че Коул е вътре. Тя бързо загърна тялото си с един чаршаф и изтича по стария дъбов паркет до банята. Коул се беше изтегнал в пълната с топла вода вана.
При вида му Алена се почувства радостна и окрилена. С весело лукавство тя се наведе над него и нежно го целуна за добро утро. Това му напомни за безграничната наслада на тяхната любовна нощ.
Коул беше влюбен повече от всякога в своята необикновена жена, която с такъв безподобен замах беше влязла в живота му. Тя се оказа много по-женствена, отколкото си представяше, и в нея нямаше нищо от грижливо пресметнатото кокетство на Роберта. Ведрият й, непринуден характер постоянно разпалваше огъня в него.
Коул изцяло се отдаде на сладостта на целувката и въздъхна, когато устните й се отделиха от неговите. Очите й блестяха и тя се усмихваше дяволито, докато, без да се срамува, го разглеждаше от глава до пети.
— Желаете ли нещо, янки? — попита го тя с провлечен южняшки акцент.
— Теб! — отвърна Коул, дишайки тежко, и притегли главата й към себе си. — Не мога да ти се наситя!
Чаршафът се плъзна на земята. Коул я дръпна във ваната и покри устата и гърдите й с целувки.
— Най-после мечтата ми се сбъдва — прошепна той дрезгаво в ухото й. — Но никога не съм вярвал, че ще бъде толкова приятно да те изкъпе човек.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
Няколко дни след това Алена направи дълга разходка, която я отведе далеч от Лейтимър Хаус. Леден вятър проникваше през дрехите й. Трепереща, тя разтърка вцепенените си пръсти и внезапно съзря през клоните на високите стари дървета къщата, която бащата на Коул първоначално беше построил и която Коул беше нарекъл „колибата“.
Любопитна, тя пристъпи по-близо и натисна дръжката на масивната дървена врата. За нейна изненада вратата не беше заключена и след известно колебание Алена влезе вътре. Гробна тишина цареше в дългия коридор. Множество врати водеха към различни стаи, а в дъното една здрава, проста стълба от дърво се изкачваше към горния етаж. Алена надникна в няколко от стаите, но навсякъде я посрещаше една и съща призрачна гледка — покрити с бели калъфи мебели. Последната стая, в която Алена влезе, имаше малко по-приветлив вид. През един голям прозорец проникваше сумрачната светлина на зимния ден. При по-внимателно вглеждане Алена изненадана забеляза, че някаква разрушителна сила, в която имаше нещо нечовешко, е вилняла из стаята. Столовете и креслата бяха преобърнати, подвързани с кожа книги бяха пръснати по пода, където се смесваха с разпилени книжа. Над целия този хаос се издигаше голяма каменна камина. До нея бяха наредени дърва и подпалки.
Алена тъкмо опипваше перваза на камината за кибрит, когато погледът й падна върху малък портрет в златна рамка, почти затрупан от книжа върху писалището. Тя любопитно се приближи. Предпазното стъкло беше натрошено на ситни парченца, но снимката бе почти незасегната. Имаше само една гънка по средата, сякаш някой се беше опитвал със сила да смачка изображението.
В здрача на стаята Алена различи на снимката млада жена с бяла колосана престилка върху тъмната рокля, която много приличаше на нея. Когато доближи портрета до лампата, дъхът й спря. Това беше самата тя, Алена.
Мислите й се объркаха. Внезапно й дойде на ум, че през последните дни от оздравяването на Коул в лазарета се беше появил някакъв фотограф и беше снимал няколко пъти. По някакъв начин Коул се беше сдобил с тази фотография и беше я изрязал така, че точно да прилегне в малката златна рамка.