Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Закова се на място, втренчена в редицата от почернели прозорци. Възможно ли беше да е заради нея? Някаква репресивна мярка на онези от „При господин Дж.“?
Разтърси глава — виеше й се свят. Без съмнение това беше параноя. Някой стар калорифер, неизправен кабел, развалена готварска печка — имаше десетки далеч по-вероятни причини от убийственото отмъщение на собствениците на някакъв си ВР-клуб.
През тълпата премина тръпка на сподавен ужас. Пожарникарите изнасяха носилки през входната врата. Рени се ужаси, но не можеше да седи и да чака. Опита се да си пробие път през гъстата тълпа зяпачи, ала беше невъзможно. Като се извиваше и блъскаше с лакти, където беше необходимо, успя да се добере до кордона, възнамерявайки да заобиколи и да се опита да се добере до входа от другата страна на кордона.
Той седеше на бордюра до един празен полицейски микробус с глава между ръцете.
— Татко? Татко!
Тя падна на колене и бурно го прегърна. Той бавно вдигна глава, сякаш не можеше да разбере какво става. Лъхаше силно на бира, но в момента това не я интересуваше.
— Рени? Ти ли си бе, момиче?
Втренчи в нея зачервените си очи така настървено, че тя помисли, че ще я удари. Вместо това се разтърси от плач и сграбчи раменете й, тикна лице във врата й и я притисна така силно, че едва не я задуши.
— Ох, толкова ми е зле, момичето ми! Не трябваше да го правя! Мислех, че си там вътре. Ох, Господи, Рени, толкова ми е зле, така ме е срам!
— Татко, какво говориш? Какво си направил?
— Нали каза, че няма да те има цял ден. Че отиваш при твоята приятелка, учителката — заклати глава той, без да смее да я погледне в очите. — Идва Уолтър и вика: „Да вървим да се поразтъпчем.“ Но прекалих с пиенето. Връщам се — тука всичко изгоряло и си помислих, че си се върнала и че си изгоряла… — с мъка пое въздух той. — Така ме е срам.
— О, татко, нищо ми няма. Току-що се връщам. Притесних се за теб.
Той си пое дълбоко въздух на пресекулки.
— Видях как всичко гори. Господ да ми прости, момичето ми, сетих се за горкичката ти майка. Помислих, че и тебе съм загубил.
Сега и Рени заплака. Пусна го чак след малко. Седяха един до друг на бордюра и гледаха как последните пламъци бавно гаснат, докато пожарникарите приключваха работата си.
— Всичко… — обади се Дългия Джоузеф. — Всичките играчки на Стивън, стенният екран, всичко. Не знам какво ще правим, момичето ми.
— Точно сега, мисля, че ни трябва по едно кафе — изправи се тя и протегна ръка.
Баща й я пое и се надигна — олюляваше се като замаян.
— Кафе ли?
Той се загледа в онова, което допреди малко беше техният дом. Блокът приличаше на бойно поле след свирепа битка, която никой не беше спечелил.
— Ами добре — каза той. — Що пък не?
СЕДМА ГЛАВА
СМЪРТОНОСНАТА КУЛА НА СЕНБАР ФЛЕЙ]
МРЕЖА/НОВИНИ: Смърт на дете, наречена нанотех-убийство.
(Картина: ученическа снимка на Гарза.)
Диктор: Адвокатите на семейството на загиналата от изгаряне Дездемона Гарза нарекоха липсата на контрол от страна на правителството над химическите компании „разрешително за извършване на нанотех-убийства“.
(Картина: деца в магазин за дрехи.) Седемгодишната Гарза почина при запалване на якето си, произведено от активекс. Семейството й твърди, че фаталният огън е причинен от лошокачествената нанообработка на плата.
Фенерите в квартала на крадците мъждукаха едва-едва и нарядко като няколко проблясващи рибки в огромната локва на нощта, удавила зоната на престъпниците в древния Мадрихор. Градските глашатаи, които никога не се отбиваха тук, огласиха часа от укритията си по крепостната стена. Щом чу виковете им, Таргор фехтовачът мрачно се втренчи в купата си с медовина.
Чу тихите стъпки, без да вдигне поглед, но мускулите му се изопнаха. Намазаното с масло и покрито с руни острие на жетваря се бе отпуснало в ножницата, готово на мига да изскочи и да подари смъртта на всеки глупак, който би се осмелил коварно да нападне страшилището на средните земи.
— Таргор? Ти ли си?
Беше Питлит — понякога го придружаваше, — забулен в сива плътна роба, за да го предпазва от вечерния хлад, а и да прикрива самоличността му: дребният бандит се беше забърквал твърде често в заплетената политика на гилдията на крадците и в момента не беше особено добре дошъл в квартала.
— Да, аз съм. По дяволите! Защо се забави толкова?
— Задържа ме друга работа. Много опасна поръчка. — Питлит не беше особено убедителен. — Но вече съм тук. Умолявам те да ми известиш крайната ни цел.