През дебрите на Балкана

— И това предположих. Не си ли виждал там препарирани птици?

— Да.

— А змии?

— Също.

— Жабите в стъклениците?

— Аллах валлах! Да, да!

— А черепи и кости на умрели?

След всеки от въпросите ми лицето му придобиваше все по-учуден израз.

— Господарю — извика той, — познаваш ли мюбарека?

— Не.

— Но ти съвсем точно знаеш как изглежда стаята му?

— Причината е, че познавам и други такива мюбареци.

— Да не би всеки мюбарек да има такава стая?

— Повечето имат. Освен това много от тях бяха по на няколко хиляди години.

— А на този не му вярваш?

— Не, в никакъв случай.

— Не те разбирам.

— Този човек отдавна ли е при вас?

— Не. Само от шест години.

— Така, така! А откога има зли духове в развалините?

— О, от прастари времена.

— И винаги ли са извивали вратовете на хората?

— Не. Това става от няколко години насам.

— Странно! А може би знаеш точно от колко? Много бих искал да разбера.

— Първият, на когото лицето бе извито към гърба, беше грък, който през деня бе отсядал при нас. На другата сутрин го намериха мъртъв под развалините. Оттогава са минали пет или шест години.

— Значи, откакто мюбарекът живее тук, в Остромджа. А този стар светец има ли и други способности?

— Не, освен че никога не яде и не пие.

— И въпреки това е жив?

— Той казва, че тъкмо защото нищо не яде и пие, е станал на петстотин години. Аллах също никога не яде и въпреки това е вечен. Мюбарекът никога не е имал зъби, защото никога не е ял каквото и да било.

— Може би са паднали?

— Не, не! Той показва устата си на всеки, който го помоли. По венците му изобщо няма дупки или следа от зъб.

— Вече започвам да вярвам, че е много голям светец.

— Това е съвсем сигурно. Аллах го обича и затова му е дал дарбата да става невидим.

— Наистина ли? Но това е много странна способност! А преди това каза, че няма други особености?

— Да, щом под тази дума разбираш подобни дарби, то тогава, разбира се, той има още много и необикновени способности.

— Ще ми кажеш ли какви са?

— В момента не мога да се сетя. За него могат да се кажат толкова много неща, че човек може съвсем да се обърка.

— А ти виждал ли си го как става невидим?

— Точно това исках да кажа!

— Разказвай!

— Знаех, че синът на съседа ми, който живее срещу мен, е болен и че старият мюбарек ще дойде при него. Жена ми имаше страшно главоболие и искаше старецът да й направи амулет. Затова в уреченото време, когато трябваше да дойде мюбарек, застанах пред вратата на дома си. Той дойде. Извиках го по име. Но не ми отговори. Отново го извиках и понеже отново не получих отговор, тръгнах към него, поздравих го и му казах, че жена ми има нужда от неговата помощ. Той гневно ме погледна и ме попита за кого го вземам. Като му отговорих, че е прочутият светец, той се изсмя, не каза нищо и влезе в двора на съседа. Чаках дълго, много дълго време, но той не излизаше. Само Бусра, сакатото момче, което изобщо не бях видял да влиза, излезе навън с патериците си. Като потърсих после съседа си да го попитам за светеца, той каза, че старецът изобщо не е идвал. Старият мюбарек обаче беше изчезнал. Какво ще кажеш, ефенди?