Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И евреинът гледаше Аспарух в очите. Аспарух знаеше какво мисли, ала не го казва. А евреинът мислеше, че Аспарух го прати да търси корена на живота и после го изостави, което ще рече, че коренът е намерен. Той — евреинът, трябваше да остане като изкупление в зъбите на китайската глутница. И евреинът тихо запита:
— Господарю, каза ли някому за корена?
Аспарух въздъхна и му каза:
— Да, казах. Качи се на мулето си!
И Севар хем беше недоволен, хем скритом се радваше, че Исак тръгва с тях.
8.
И малкият отряд, воден от Аспарух, вървеше към Кавказките планини. Аспарух бързаше, но призракът на планината бавно идваше насреща му, като се наливаше с плът, докато синьо-белите прозрачни сияния се превърнаха в тъмнозелени гори и светлозелени поляни. И зад тях се вдигаха мълчаливо нови зидове от планини и човек не можеше да повярва, че ще ги достигне и те също от облаци ще се превърнат в каменна плът — а му се струваше, че ако е птица, ще прелети през тях като през дъга.
И конете протегнаха шии и ездачите се изхлузиха назад в седлата, защото пътят се наклони и тръгна нагоре.
Тъй почна пътят на Аспарух и хората му през планината. И като се качваха нагоре, те сякаш се връщаха назад във времето. Защото долу с ниски уморени пламъци гореше лятото, нагоре сивееха пролетни брези, по които едва се разгаряха лъскавите зелени искри на новата шума, и още по-нагоре лежеше пепелта на изгорелите миналогодишни треви, смазани от зимата. И най-високо горе сияеха прозрачните клади на снеговете.
Пътеката се притискаше до скалата — и отляво се издигаше отвесна скала, и отдясно падаше отвесна скала, а в дъното на пропастта ревеше река. Водите слизаха и по скалите отляво, та шумяха през пътеката, сякаш течеше мляко, тъй като водата се пенеше. И като подложи дланта си под бялата конска опашка на водопада, Аспарух напълни шепата си с вода и видя, че водата е прозрачна като въздух и чертите на ръката му се изрязват, защото беше вдлъбнал дланта си. И той видя колко много и чудновати резки има по ръката му и се зачуди, че не се е досетил да погледне дланта на баща си. И дали майка Акага беше видяла Кубратовата ръка? А като си спомни ръцете на Кубрат, сърцето на Аспарух се сви и той усети, че дланта му замръзва от ледената вода. И отпи от водата, та замръзнаха и зъбите му.
Но Аспарух не можеше да бърза към баща си, защото каменната пътека беше тясна и по нея блестяха като кръгли подкови следите на конете, защото векове наред конете бяха стъпвали по едни и същи следи. И водата изпълваше със светлина тези печати на човешката храброст и упоритост и на мълчаливата покорност на конете, а ниското слънце ги пълнеше с червено вино. И следите вървяха по-близо до пропастта — не до скалите вляво, защото конете знаеха, че носят товари и хора. Аспарух често трябваше да слага дланта си отстрани на дясното око на Алтъй, за да не гледа конят мъглата, която се надигаше като звяр от бездънната мокра пропаст. А понякога облаци се носеха и над хората, и под хората.
Но мулето на евреина храбро крачеше по пътеката за голям яд и досада на Севар, който очакваше, че евреинът ще се уплаши от пропастта.
И върху скалите оттатък пропастта, които облаците разтопяваха, като птици през облаци летяха диви кози. А когато стадо кози прелетя през пътеката, Аспарух улучи козел, който тежеше колкото петима мъже, та беше по-едър от мулето на евреина. И само рогата му бяха тежки колкото десетгодишно дете. И рогата бяха толкова твърди и остри, че с такива рога аланите оряха дребните си каменни нивички. И копитата на козела бяха по края твърди, а в средата меки като лапи на пантера.
Нощуваха в планинско село с къщи сакли, залепени върху скалите като гнезда на планински ястреби. И покривите бяха покрити с плочи, та селото се сливаше и преливаше в скалите. И от вратата на една сакла се стъпваше върху плочестия покрив на долната сакла, така че покривът ставаше двор, та аулът слизаше към долината като каменна стълба. А от другата страна на пропастта се виждаха малки каменни къщички — и те бяха изградени по време на последната черна чума. И болните си ги строили и са лягали в тях да умрат, за да отърват живите от грижи за гробове и погребения. И върху хлебчетата, които планинците даваха на Аспарух и хората му, имаше клеймо като върху корема на кон — да се знае кой род е пекъл хляба.