Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Другие детективы » Черният Олшански замък
Черният Олшански замък - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Черният Олшански замък

Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:

Уладзимир Караткевич е сред най-популярните писатели на Белорусия, той е един от творците, които създават облика на националната белоруска литература. През 25-годишния си творчески път е написал редица творби, станали широко известни в родната му страна и далеч зад пределите й. Започва писателската си дейност като поет, по-късно пише драми, сценарии, разкази, повести и романи. Особено популярни са повестите му „Кестенови листи“, „Чозения“, романите му „Христос слезе в Гродно“, „Класовете на нашата нива“.
1 ... 134 135 136 137 138 139 140 141 142 ... 148
Перейти на страницу:

— Третата беше у пазача на костьола. У онзи преди вашия дядо Мултан. Германците го бяха оставили на мира. Но не го отминаха…

— Узнах от Мултан, че е бил разстрелян. Мултан отнесъл книгата на тавана, защото я сметнал за ненужна, а му дожаляло да я изхвърли. Затова най-важната съставка била изгубена за вас.

— Да. Тате на стари години сякаш се промени, сякаш разумът му се помъти. Дрънкаше с приятелите си от айнзацкомандата за „чудодейното оръжие“, че с него германците щели да победят.

— И затова по този начин, по-точно със смъртта си (може би не случайна) е прерязал още една пътеводна нишка. А „приятелите“ му загинали из превратностите на войната. Сега само трима души приблизително, несигурно знаели за съкровището по слухове, а също и за скритите архиви, за награбеното от хората на Розенберг. Двамина бандити, служили и на едните, и на другите, и вие, последният лист на дървото, цвят сред копривата.

— По-скоро Христос между двамата разбойници — тъжно се пошегува той. — Макар че не бях чак толкова Христос. Нищо не ми бе нужно оттам, освен завещанието (имах само съкратения му вариант) и родословната ни книга, за която говореше баща ми.

— Ясно. Документите за вашия благороден произход, подлагано на съмнение тъй дълго и изложено на подигравки.

— Да.

— А не помислихте ли защо не се стреми да доказва благородния си произход един от князете Ходкевичи, който държи птицеферма в Африка? Или онази потомка на Радзивилови, наградена с орден „Виртути милитари“ (бойна слава) за участието си в нелегалната борба?

— Защо?

— Защото не им е било необходимо да доказват нищо. Те са си били те. Доказали са, че са „поляци, които никога не са забравили, че в същност са белоруси, от благородно белоруско потекло“ — и в нелегалната борба, и в партизанския отряд, и на барикадите, и в различните затвори. По този начин са го доказали, а не с родословна книга, нито с неясните, дори съмнителни „подвизи на дедите си“, нито чрез приятелство с мръсници, все едно дали са аристократи или разбойници по произход.

Той сякаш бе зашлевен. Трепна.

— А не мислите ли, че както бях решил да разкрия пред вас всичко, сега мога да не кажа нищо?

— Тогава аз ще разкажа вместо вас, макар и да не е съвсем точно.

— За какво ви е?

— Аз мразех, а това ме научи да мисля. При това сто пъти по-интензивно.

Тогава за пръв път от началото на разговора той гордо отметна коса. Вдигна лъвската си глава, толкова подобна на неговия прадядо от барелефа.

— А аз никога не съм мразил никого и затова трябва да бъда победен?

— Такъв край е логичен, защото не сте мразели, а сте използували средствата, с които си служи омразата, при това най-безпринципната… Знаели сте миналото на тези ваши двама башибозуци.

— Да — той бе вперил в мен невиждащите си издължени очи.

— И не се погнусихте да се свържете с предателите на вашия край. Искали сте само родовите документи. И ако не греша, освен тези документи сте искали… Нещо, което да накара легендите за двамата стари князе Олшански да си останат само легенди. Какво бе това?

— Хроника от онова време, безжалостна към нашия род. Пазеше се, за да я знаем и да не допускаме никого до нея. За тази хроника се споменава в част от текста в книгата, който не сте разшифровали.

— Да. Става дума за убийството на Валюжинич и за клетвата на княза пред евангелието.

— Какво е било за него евангелието? — вдигна рамене той.

— Заклел се, че са живи.

— Те наистина са живели още към две седмици.

— Вярно. Какво е значело евангелието за него? Пробождал е книгата, пред която са треперели съвременниците му, бил е способен дори да заплюе майка си в очите. Та така, интересували са ви книжата. Онези бандити пък, всеки поотделно, са дирели ценностите и архивите. Не ми е чудно, че са имали намерение да се шантажират един друг и вас дори.

— Така беше.

— Освен това имаше още една група. По-скоро подгрупа. Ваша.

— Каква?

Извадих кутия „БТ“, отворих я и предложих цигара на Лигановски-Олшански.

— Заповядайте.

— Ясно — рече той. — Тогава май ви насочих вниманието към Пахолчик. Тогава, когато разговаряхме до павилиона за цигари.

— Вярно. Това дори струваше живота на някои хора.

— Не съм забъркан в тези неща.

— Да, вие не сте забъркан. Просто вашето чудовище се самоизяждаше. На части.

1 ... 134 135 136 137 138 139 140 141 142 ... 148
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)