Черният Олшански замък

— Защо?

— Защото не им е било необходимо да доказват нищо. Те са си били те. Доказали са, че са „поляци, които никога не са забравили, че в същност са белоруси, от благородно белоруско потекло“ — и в нелегалната борба, и в партизанския отряд, и на барикадите, и в различните затвори. По този начин са го доказали, а не с родословна книга, нито с неясните, дори съмнителни „подвизи на дедите си“, нито чрез приятелство с мръсници, все едно дали са аристократи или разбойници по произход.

Той сякаш бе зашлевен. Трепна.

— А не мислите ли, че както бях решил да разкрия пред вас всичко, сега мога да не кажа нищо?

— Тогава аз ще разкажа вместо вас, макар и да не е съвсем точно.

— За какво ви е?

— Аз мразех, а това ме научи да мисля. При това сто пъти по-интензивно.

Тогава за пръв път от началото на разговора той гордо отметна коса. Вдигна лъвската си глава, толкова подобна на неговия прадядо от барелефа.

— А аз никога не съм мразил никого и затова трябва да бъда победен?

— Такъв край е логичен, защото не сте мразели, а сте използували средствата, с които си служи омразата, при това най-безпринципната… Знаели сте миналото на тези ваши двама башибозуци.

— Да — той бе вперил в мен невиждащите си издължени очи.

— И не се погнусихте да се свържете с предателите на вашия край. Искали сте само родовите документи. И ако не греша, освен тези документи сте искали… Нещо, което да накара легендите за двамата стари князе Олшански да си останат само легенди. Какво бе това?

— Хроника от онова време, безжалостна към нашия род. Пазеше се, за да я знаем и да не допускаме никого до нея. За тази хроника се споменава в част от текста в книгата, който не сте разшифровали.

— Да. Става дума за убийството на Валюжинич и за клетвата на княза пред евангелието.

— Какво е било за него евангелието? — вдигна рамене той.

— Заклел се, че са живи.

— Те наистина са живели още към две седмици.

— Вярно. Какво е значело евангелието за него? Пробождал е книгата, пред която са треперели съвременниците му, бил е способен дори да заплюе майка си в очите. Та така, интересували са ви книжата. Онези бандити пък, всеки поотделно, са дирели ценностите и архивите. Не ми е чудно, че са имали намерение да се шантажират един друг и вас дори.

— Така беше.

— Освен това имаше още една група. По-скоро подгрупа. Ваша.

— Каква?

Извадих кутия „БТ“, отворих я и предложих цигара на Лигановски-Олшански.

— Заповядайте.

— Ясно — рече той. — Тогава май ви насочих вниманието към Пахолчик. Тогава, когато разговаряхме до павилиона за цигари.

— Вярно. Това дори струваше живота на някои хора.

— Не съм забъркан в тези неща.

— Да, вие не сте забъркан. Просто вашето чудовище се самоизяждаше. На части.