Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Срещнали сме се в ямите — обясни му тя. — Двама роби, затворени в една килия, за да се размножат. Аз съм била открадната от семейството си още като момиче, някое свирепо северно племе ще свърши работа, името му няма значение. Всички те са прочути бойци, немалко от куритаите са били откраднати като деца от пущинаците на север. Очаквала съм да се държиш като животно, да натрапиш похотта си на моята невинност, но не станало така, ти си се държал мило и с течение на времето помежду ни разцъфнала любов и ние сме успели да избягаме от ямите. Пътуването ни през империята било истинско изпитание, изпълнено с кървави приключения, накрая сме стигнали до Волар, скрили сме се на един кораб, плаващ на запад, стигнали сме с него чак до Варинсхолд, където един любезен господин ще те познае на пристанището.
Жената се усмихна, доловила изненадата му при последното, онова за любезния господин.
— Всичко това е планирано отдавна, любими. А Съюзникът има много инструменти.
Преплуваха реката на сутринта. Изгряващото слънце вдигаше над водата мъгла, която ги криеше, докато се бореха с течението, устремени към отсрещния бряг. При западната порта стражите насочваха с енергични знаци пристигащите каруци и фургони да отбият встрани от пътя, а пътниците връщаха. Причината скоро се изясни, когато първият полк се изниза през портата. Френтис позна флага им — глигана с червени бивни на Трийсети пехотен полк, избит до крак при Унтеш, но впоследствие очевидно възстановен. Зад него през портата излезе Шестнайсети пехотен полк, Черните мечки, а после и много други, толкова много, че сякаш цялата Кралска гвардия бе тръгнала в поход. Приближиха се до една групичка зяпачи и дочуха думите „Кумбраел“ и „владетеля на кулата“ сред другите неща.
— Провалът не е бил чак толкова катастрофален, изглежда — промърмори жената, докато полковете се точеха покрай тях.
Френтис бе преброил десет пехотни полка и пет конни, преди да се появи последното формирование, различно от останалите със своите тъмносини плащове, плетени метални ризници и кожени шлемове под знаме с тичащ вълк над кула. Техният лорд-маршал беше по-млад от повечето мъже с този чин, излъчваше компетентност и авторитет, макар да не беше нито особено висок, нито особено широкоплещест. И той като войниците си беше облечен с дрехите на брат от Шестия орден.
Връзката се стегна внезапно, когато Френтис понечи да извика, думите потънаха оковани миг след като се родиха в главата му. Жената го принуди да извърне глава и се усмихна тъжно.
— Не е сега времето за другарски срещи, любов моя.
Така Френтис не видя как Кейнис и неговите Вълчи бегачи се отдалечават от Варинсхолд, а никой от ветераните в полка не задържа погледа си върху окъсания, но атлетичен просяк в тълпата.
Западният квартал не се беше променил особено, макар да изглеждаше малко по-чист, отколкото го помнеше Френтис. Но иначе всички улички, входове и бараки си бяха същите като в детството му, само дето незнайно как се бяха смалили в негово отсъствие. В детския му ум западният квартал представляваше гигантски лабиринт, ту игрална площадка за един прохождащ крадец, ту опасно бойно поле, когато бандите подхванеха поредната война. Жената му позволи да се помотае пред един коптор със заковани прозорци. Френтис се сети за предишните обитатели на коптора — жена с дълга мазна коса и затъпелия поглед на човек, който прекалява с червения цвят, и някакъв тип, вонящ на пикня и джин, прободен с нож и умрял от загуба на кръв зад една кръчма още по времето, когато Френтис беше твърде малък, за да запази ясен спомен за лицето му. Жената с мазната коса беше изчезнала малко след като убиха мъжа ѝ, някои казваха, че станала курва в бардак, други — че се хвърлила в реката. И да беше имала име, Френтис така и не го беше научил.
— Не се тревожи — каза жената и стисна ръката му. — Скоро ще свърши. Вече нищо няма да връща съпруга ми към лошите спомени.
Заведе го в района на складовете и спря пред един, на чиято врата имаше надраскан с тебешир символ — два кръга, вписани един в друг. Потропа силно и зачака. Мъжът, който отвори, беше облечен в моряшки дрипи, но Френтис моментално разпозна в него куритай, защото дрипите не можеха да скрият характерната стойка и самочувствие на тези елитни бойци. Мъжът кимна почтително на жената, вместо да се поклони ниско, както би било нормално във Волария, после отстъпи настрани.