Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Към обяд Дороти беше настанена в стаята си и спеше дълбоко, а бялата ѝ коса беше като ореол около главата ѝ върху тъмночервената възглавница. Сестрите се спогледаха и тихомълком се разбраха да я оставят да спи. Времето се беше прояснило и беше нетипично топло за сезона, затова те излязоха навън, настаниха се на люлката под дървото и хапнаха кифличките, които Айрис беше настояла да приготви сама, пъдеха мухите и се наслаждаваха на вероятно последните топли дни за годината.

Уикендът премина гладко. Настаняваха се до леглото на Дороти, четяха или разговаряха приглушено, по едно време дори поиграха скрабъл (но не задълго — Айрис никога не издържаше цяла игра, без да избухне заради забележителните познания на Роуз относно хитроумни двубуквени думи), но през повечето време просто се редуваха да седят безмълвно до спящата си майка. Добре постъпиха, че доведоха мама у дома, мислеше Лоръл. Мястото на Дороти беше в Грийнейкърс, в тази странна и стара къща с огромно сърце, която тя беше открила по случайност и тутакси беше усетила, че трябва да живее в нея и да я притежава. "Винаги съм мечтала за такава къща — казваше им тя и по лицето ѝ плъзваше широка усмивка, докато влизаха вътре откъм градината. — Известно време мислех, че никога няма да я открия, но накрая всичко се нагласи. Още щом я зърнах, разбрах, че това е къщата."

Лоръл се питаше дали майка ѝ си е мислела за онзи отдавнашен ден, докато я караха по алеята в петък, дали си е представяла възрастния фермер, който почерпил с чай татко и нея, когато двамата потропали на вратата му през 1947 година, дали си е спомнила птиците, които ги наблюдавали иззад закованата с дъски камина, и младата жена, която била тогава, вкопчила се във втория си шанс, отправила поглед към бъдещето и опитвайки се да избяга от стореното преди. Или пък, докато са лъкатушели по алеята, Дороти си е мислела по-скоро за събитията, разиграли се през онзи летен ден на I961 година, и за това, че всъщност е невъзможно да избягаш от миналото. Или пък Лоръл просто беше сантиментална и отдаваше кротките и беззвучни сълзи, които майка им пророни на предната седалка в колата на Роуз, на въздействието на старостта и увреденото тяло.