Нови римски разкази [bg]

Един приятел, шофьор на камион, беше написал на предното стъкло: „Жени и мотори, радост и кахъри.“ Не казвам, че няма основание да го каже: мъките и радостите, които жените му причиняват, се уравновесяват върху везните на неговия живот. Що се отнася до мен и Матилде, тези везни ги виждах съвсем разстроени: от една страна - високо-високо теглилката на радостите; от друга - ниско-ниско теглилката на кахърите. Така накрая, след една година годеж само кавги, неспазване на дадената дума, проклетии и изневери, реших да я оставя при първия повод.

Случаят се яви наскоро: една вечер и бях определил среша на Пиаца Кампители, до дома и. Онази вечер Матилде просто не дойде. След около час чакане си дадох сметка, че изпитвам повече облекчение, отколкото съжаление; разбрах, че е настъпил моментът на раздялата. Раздвоен между горчивата болка и тръпчивото доволство, наполовина доволен и наполовина отчаян, се прибрах вкъши и веднага легнах. Но преди да угася светлината, се прекръстих тържествено и високо обявих:

- Този път свърши, наистина свърши.

Признавам, това заричане ме успокои и спах добре, непробудно девет часа. Събудих се едва на сутринта, когато мама дойде да ми каже, че някой пита за мен по телефона.

Отидох на телефона в апартамента насреща при нашата приятелка шивачка. Веднага чух нежното гласче на Матилде:

- Как си?

Отговорих твърдо:

- Добре съм.

Тя:

- Извини ме за снощи... но нямах възможност.

- Няма нищо, довиждане. Ще се видим утре... ще ти кажа нещо.

Тя:

- Какво?

- Нещо важно.

- Нещо хубаво ли?

- Зависи... за мен - да.

- А за мен?

Помислих малко:

- Ами, да, и за теб.

- И какво е това нещо?

- Ще ти кажа утре.

- Не, искам да го знам днес.

- Само през трупа ми.

- Е, добре... Знаеш ли защо ти се обаждам? Защото денят е прекрасен и е празник; да отидем с мотор на морето. Какво ще кажеш?

Стана ми неудобно, защото не очаквах толкова мило предложение, произнесено с толкова нежен глас. После помислих - каква разлика дали ще е днес, или утре? Ще отидем на морето и когато ни е най-хубаво, ще и кажа, че я оставям. По този начин дори ще си отмъстя. Отвърнах:

- Добре, след половин час идвам да те взема.

Отидох за мотора и в уречения час бях пред къщата на Матилде. Както обикновено, свирнах сигнала. Тя слезе веднага, направи ми впечатление; обикновено ме кара да чакам всеки път различно. Докато тичаше към мен през площада, я гледах и за кой ли път почувствах, че ми харесва: дребна, стегната, силно мургава, с лице широко в долната си част, със сянка от миниатюрни косъмчета над горната устна, черни хитри живи очи, късо подстригана коса, толкова гъста ниско над челото, че напомняше на горско животинче. Ала си помислих: „Няма какво, харесва ми, много ми харесва, но я зарязвам“, и с облекчение си дадох сметка, че мисълта за това въобще не ме разстройва. Като застана пред мен, задъхана от тичането, веднага попита с нежен глас: