Нови римски разкази [bg]

Тръсна глава:

- Интересуват ме само тези три неща. Стига, не искам нищо да знам.

- Трябва да ти кажа, че...

Тя запуши устата ми с ръка:

- Мълчи, ако искаш да ти дам целувка.

Какво можех да направя? Замълчах, тя си махна ръката и на нейно място доближи устните си в дълга целувка, която ми се видя искрена.

Накрая бяхме правили всичко: бяхме се пекли на слънце, бяхме спали, бяхме влезли наполовина в морето, бяхме разговаряли, но онова нещо не бях го казал; не оставаше друго, освен да си ходим. Отидохме да се облечем зад различни храсти. Докато си обувах панталона, за последен път си помислих, че това е подходящият момент. Изправих се и с естествен тон обявих:

- Матилде, ето какво исках да ти кажа: реших да те оставя.

Погледнах към храста, зад който се криеше тя, но не видях нищо. Сега вятърът духаше особено силно и на това пустинно място се чуваше само неговият глас, нисък и променлив, и грохотът на вълните. Матилде сякаш я нямаше, от моите думи сякаш беше изчезнала във въздуха като пясъчните вихрушки, неспирно надигащи се от белите дюни и запращани към храстите. Подвикнах:

- Матилде.

Не получих отговор. Тогава извиках по-силно:

- Матилде.

Отново не ми отговори.

Обзе ме безпокойство и леко се изплаших да не би да плаче от болка или не дай си боже да е загубила съзнание. Нахлузих набързо фланелката и изтичах до „нейния“ храст. Нямаше я; на пясъка видях само чантата и червените и обувчици. Но тъкмо понечих да се обърна, викайки я, тя се стовари със сила върху гърба ми. Изгубих равновесие и паднах по гръб заедно с нея. Сега Матилде ме беше яхнала през гърдите и се смееше ли смееше:

- Я повтори какво каза, повтори го.

Вятърът сипеше пясък по лицето ми и ме бодеше, тя продължаваше да се смее и най-после отвърнах омекнал:

- Добре, няма да повторя, но сега ме остави.

Тя обаче не стана веднага:

- Това ли е всичко? Честна дума, мислех, че е нещо наистина важно.

И ме пусна. Станах и внезапно изпитах чувство на задоволство: хем казах онова нещо, хем тя не го взе на сериозно, напротив, не му придаде никакво значение като една от глупостите, които си разменят влюбените. Накратко, изкачихме склона, прегърнати през кръста. Аз и казах колко много я обичам, тя отвърна по-сдържано, защото вече не се страхуваше, че ще я оставя:

- И аз.

Малко по-късно летяхме отново по Виа Кристофоро Коломбо.

Стигнахме у тях и тя ме хвана за ръката:

- Джулио, през следващите дни е по-добре да не се виждаме.

Почувствах, че умирам и, поразен, възкликнах:

- Защо?

Тя отвърна с весел смях:

- Реших да проверя. Искаше да ме зарежеш, а? А сега само при мисълта да не ме виждаш няколко дни, се натъжи. Добре де, ще се видим утре.

Изтича към къщи, а аз останах като бухал да гледам как се отдалечава.