Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Трябва да победим – прошепна Скай на Каро и Марго, като за пръв път повярва, че това е възможно.

Започваше да се свечерява, докато вървяха по Рю Ройал. Открехна се някаква тежка дървена порта и от градината отзад по улицата се разнесе ухание на жасмин.

Каро вдъхна дълбоко мириса и затвори очи: – Детство и лято – каза тя.

— И надежда – добави Марго, като леко се усмихна, докато говореше.

Катерин се втурна в двора и откъсна връзка цветове, даде на Скай, на Марго и задържа няколко стръка за себе си.

— За да не забравям – каза тя просто и Скай разбра какво нейната тиха, обичаща цветята приятелка имаше предвид – от сега нататък, всеки път, когато помиришеха жасмин, щяха да мислят не за нацистите, а за надеждата.

Три седмици по-късно Скай и Марго бяха на полето в Егл и чакаха да ги отведат обратно в Англия. Невероятно, но десантът се бе осъществил. Обаче цяла Франция, извън ивицата покрай брега, все още бе в ръцете на германците. На жените щяха да посочат нови обекти и нови планове и след два дни щяха да се върнат в Париж, за да помогнат на Съпротивата да създаде безредици със саботажни дейности и така да подпомогне Съюзниците.

Докато Скай чакаше заедно с Марго самолета, усети как възбудата от перспективата евентуално да види Никълъс се излъчва от нея като радиовълни.

— Надявам се, че германците не са настроени на твоята честота – каза сухо Марго, докато над тях кръжеше очакваният „Лизандър“.

Самолетът се приземи и О’Фарел слезе от него, което не се предполагаше да прави. Изтича към тях с побледняло лице и Скай разбра. Никълъс. Марго потърси ръката на Скай.

— Не е мъртъв – каза развълнувано О’Фарел. – Просто не се върна.

Не! Тази единствена дума, която отекваше в нея, бе всичко, което Скай си позволи. Не се разплака. Отблъсна спомена за небето, пред което двамата с Никълъс се бяха изправили в Корнуол, онова небе, от което тя се бе уплашила, защото й се бе сторило безжалостно. Вместо това си припомни как той бе увил около пръста й стрък морска трева и бе предопределил бъдещето й. От нея зависеше да направи така, че това бъдеще да се случи. Щеше да го намери.

— Ще им кажа, че е било облачно – каза О’Фарел. – Че не съм могъл да се приземя. Така ще можеш да останеш и да го потърсиш. Изгуби се някъде около Орлеан.

— И аз оставам – каза Марго.

От думите на Марго гърлото на Скай се сви. Не погледна приятелката си – знаеше, че Марго нямаше да иска нейната саможертва да бъде коментирана; че за нея това дори не бе жертва, а нещо неизбежно.

След това О’Фарел каза:

— Либърти също изчезна. Тя е с Никълъс. Трябва да намерите и двамата.

Когато осъзна казаното, Скай се олюля, докато гледаше как О’Фарел се качва отново в самолета си, а Марго здраво я прегръщаше. Либърти очевидно също работеше за УСО. Пиянството на сестра й, търсенето на утеха в прегръдките на О’Фарел, острото й отношение към Скай, изглежда, бяха единственият начин за нея да се справи с цялата емоция, емоция, която Скай разбираше, защото също я изпитваше. Убедеността, че смъртта дебне зад всеки ъгъл; че всеки би могъл да те предаде; че ще трябва да стреляш и да убиеш някого, ако се наложи. Либърти винаги бе имала трудности да изрази и най-обикновените си чувства. Как по друг начин би могла да се справи с непрекъснатата угроза да живее живота на някой друг в окупираната от нацистите Франция?