Раково отделение

Глава 24

Преливане на кръв

Костоглотов седеше на камъка до градинската пейка и се приличаше. Ботушите му пречеха да заеме по-удобна поза. Бе провесил ръцете си, които опираха в земята. Бе навел главата си. Грееше се, облечен в сивия, разкопчан този път халат, неподвижен като самия камък. Гърбът му се затопли, а той продължаваше да седи, без да мръдне, радвайки се на мартенската топлина. Не мислеше за нищо. Можеше дълго да седи така, търсейки в слънчевите лъчи онова, което не бе получил преди от хляба и супата.

Отстрани изглеждаше така, сякаш не дишаше.

Дебелата сестра от първия етаж, огромна жена, прогонила го преди време от коридора, за да не накърнява стерилността, обичаща семките, се приближи до него и с добродушния глас на продавачка на пазар му подвикна:

— Чичо!

Костоглотов вдигна глава и замижал от слънчевите лъчи, я заразглежда.

— Върви в превързочната. Докторът те вика.

Така бе свикнал с каменната си поза, толкова го мързеше да се движи, че прие думите й като съобщение, че трябва да върши някаква безкрайно неприятна работа!

— Кой доктор? — намръщи се той.

— Който трябва! — повиши глас сестрата. — Не съм длъжна да ви събирам по градината! Казали са, значи трябва да се върви.

— Но на мен няма какво да ми превързват. Навярно не се отнася за мен — опъна се Костоглотов.

— За теб, за теб! — продължаваше невъзмутимо да бели семки тя. — Нима човек може да те сбърка с друг теб, дългокракия жерав? Един си ни такъв.

Костоглотов въздъхна, опъна краката си и опирайки се с ръце, лъхтейки, започна да се изправя.

Сестрата го гледаше неодобрително.

— Все се разхожда, силите си не пести. А трябваше да лежи.

— Ух, сестричке — въздъхна Костоглотов.

Тръгна по пътечката. Бе забравил войнишкия си колан. От военната стойка не бе останало нищо; вървеше прегърбен, с увиснали рамене.

Вървеше към превързочната, очаквайки нова неприятност, готов да се отбранява, макар и самият да не знаеше от какво.

В превързочната го очакваше не Ела Рафаиловна, която вече десет дни заместваше Вера Корнилиевна, а млада пълна жена с приятно румени бузи, които говореха за дама, пращяща от здраве. Виждаше я за пръв път.

— Вашата фамилия? — посрещна го още на прага тя.

Макар вече слънцето да не блестеше в очите му, Костоглотов я гледаше недоволно примижал. Опитваше се да разбере какво го очаква и не бързаше да отговори. Понякога бе добре да скрие фамилията си, а понякога дори и да излъже; но сега не знаеше как да постъпи.

— Фамилията ви, питам? — повтори въпроса си лекарката, разголила до лактите налетите си ръце.

— Костоглотов — отговори неохотно той.

— Къде се губите? Бързо се събличайте! Елате тук! Легнете!

Едва сега Костоглотов си спомни и разбра веднага, че ще му преливат кръв! Бе забравил, че и това правят в тази превързочна. Но първо той нямаше намерение да нарушава принципа си: чужда кръв не искам, моята не давам! Второ, това нахакано женище, сякаш самото се бе напила с донорска кръв, не му вдъхваше никакво доверие. А Вега бе заминала. Отново нов лекар, нови навици, нови грешки! И кой дявол върти нещата?! Никакво постоянство!