Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Дъхът й спря. (Така ли спираше дъхът й, когато лежеше в постелята със своя възлюбен?)
Очите й се отвориха. (Бяха широко отворени, когато той я прегръщаше — бе абсолютно сигурна в това.)
Ярката светлина на юнската утрин — юнска утрин от двайсет и първи век — бе заменена от ослепително пурпурно сияние. Заедно с юнската светлина се завърна и болката в обезобразената й гърда. Ала преди Лизи да реагира на светлината или на разтревожените гласове, забраняващи й да продължи напред, някой я извика от обора. Викът я изплаши до такава степен, че тя едва се удържа да не изкрещи. И ако гласът бе произнесъл „госпожа“, със сигурност щеше да го направи.
— Госпожо Ландън? — Кратка пауза. — Горе ли сте?
В думите му нямаше никакви следи от южняшкия изговор — без съмнение въпросът бе зададен от чистокръвен янки и Лизи веднага разбра кой е посетителят — помощник-шериф Олстън. Беше обещал периодично да я навестява и ето, че изпълняваше обещанието си. Това беше шансът й да извика, че е тук, тук горе, че лежи на пода цялата в кръв, защото Черният принц на инкунксите я е накълцал, че Олстън трябва спешно да я закара в болницата, защото гърдите й се нуждаят от шевове, от много шевове, и освен това й е нужна полицейска защита, денонощна защита…
„Не, Лизи.“
Мисълта изникна в съзнанието й (нямаше никакво съмнение) подобно на мълния, прерязала черното небе (добре, де… почти никакво), но гласът беше на Скот. Сякаш така беше по-убедителна.
И сигурно подейства, защото тя извика само:
— Да, тук съм, Олстън!
— Всичко тип-топ ли е? Наред ли е, искам да кажа?
— Тип-топ е — отвърна Лизи и се учуди от самообладанието си — та нали блузката й бе подгизнала от кръв, а лявата й гърда пулсираше от болка като… не можа да намери точно сравнение. Просто пулсираше.
На долния етаж — може би до подножието на стълбите, предположи Лизи — помощник-шериф Олстън се засмя.
— Реших да се отбия на път за Кеш Корнърс. Някаква къща се е запалила. — „Запа-а-аила.“ — Имаме подозрения за умишлен палеж. — „Пае-е-еж.“ — Може да се наложи да останете без охрана за два-три часа.
— Няма проблеми.
— Джиесемът при вас ли е?
Мобилният й телефон беше при нея и тя съжаляваше, че в момента не говори по него. Боеше се, че ако продължава да вика, като нищо ще изгуби съзнание.
— Тук е! — извика в отговор.
— Сигурна ли сте? — В гласа му се прокрадва съмнение. Господи, ами ако се качеше и я видеше? По тона му се усещаше, че има желание да надзърне в работния кабинет на Скот. Ала щом полицаят заговори отново, Лизи с облекчение установи, че той се отдалечава от стълбището. Невероятно, че се радваше, задето Олстън ще я остави сама, но наистина беше доволна. Трябваше да е сама, за да довърши започнатото.
— Ако ви потрябва нещо, веднага ми звъннете. На връщане пак ще се отбия да ви видя. Ако ще излизате, оставете ми бележка, за да знам, че всичко е наред, както и кога ще се върнете. Ще го направите ли?
Лизи, която вече бе започнала да се досеща (макар и смътно) какво й предстои, отвърна:
— Непременно!
Първо щеше да се върне в къщата. Но преди всичко трябваше да пийне вода. Без вода гърлото й съвсем скоро щеше да пламне като онази къща в Кеш Корнърс.
— На връщане ще мина покрай магазина, госпожо Ландън. Искате ли да ви взема нещо?
„Да! Шест леденостудени коли и стек «Сейлъм лайт»!“
— Не, благодаря, помощник-шерифе. — Усещаше, че ако този разговор продължи, съвсем ще изгуби гласа си. Тогава Олстън ще забележи, че нещо не е наред.
— Дори понички? Имат невероятни понички! — По гласа му личеше, че се усмихва.
— На диета съм! — Друго не се осмели да каже.
— О, чувал съм го това — подхвърли полицаят. — Е, успешен ден, госпожо Ландън.
„Моля те, Господи, нека това бъде краят!“
— Успешен и на вас, господин Олстън! Туп-туп-туп-туп и стъпките му най-накрая заглъхнаха. Лизи наостри уши за ръмженето на двигателя и по някое време го чу, ала отдалеч. Вероятно Олстън бе паркирал патрулката до пощенската кутия на улицата и бе дошъл пеша по алеята.
Полежа още няколко секунди, събирайки сили, после някак си седна. Дули бе разрязал гърдата й по диагонал — от долната част до подмишницата. Назъбеният разрез вече бе започнал да се затваря, ала от движението раната отново започна да кърви. Болката беше неописуема. Лизи изкрещя, кръвта потече. Тъмносивите криле отново замъглиха зрението й и тя се опита да ги прогони, повтаряйки си две изречения, сякаш бяха мантра, докато светът не възвърна очертанията си:
— Трябва да го довърша. Трябва да погледна зад пурпурната завеса. Трябва да го довърша. Трябва да погледна зад пурпурната завеса.