Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Н!ука поблагодарила на хората, които седят на петите си, а най-старият от тях й казал:
— Помни, че когато и тебе, и нас ни заплашваше най-големият враг, ние бяхме твои приятели.
Тя се заклела, че винаги ще помни. И от този ден нататък, когато семейството ми е заплашено от опасност, ние казваме: „Сега да бяха песоглавците на скалата.“
Рени остави !Ксабу на автогарата в Пайнтаун и едва успя да му каже довиждане, тъй като автобусът й тръгваше. Докато автобусът слизаше от рампата и се вмъкваше в задръстената с коли улица, тя се загледа в дребничкия мъж, застанал под козирката да разглежда разписанието, и отново я връхлетя чувство за вина.
„Той вярва, че песоглавците ще дойдат и ще му помогнат. Боже милостиви, в какво го набърках?“
Ако ставаше въпрос — и тя в какво се беше набутала? Изглежда беше си навлякла изключително мощни врагове и въпреки че едва не бе умряла, почти нямаше представа какво се бе случило, а не разполагаше и с почти никакви доказателства.
„Кажи си го направо — абсолютно никакви. Е, някаква мътна снимка на някакъв град: едното копие — в моя комуникатор, другото — в системата на Сюзън. Опитай да го представиш пред комисията на ООН: «Да, ние смятаме, че тези хора унищожават съзнанието на деца. Нашето доказателство? Тази снимка на купчина високи сгради.»“
По улиците в нейния квартал, в ниската част на Пайнтаун, имаше доста хора. Малко се учуди, тъй като беше делнична вечер, но хората по тротоара явно бяха в нещо като празнично настроение — седяха на групички насред улицата, подвикваха на непознати, подаваха си кутии бира. Когато слезе от автобуса в подножието на хълма, дори подуши остра миризма на пушек — може би някой пускаше фойерверки. Чак след като стигна до средата на улица „Убусика“ и видя мигащите светлини на линейките и пожарните пред високия блок, както и ятото хеликоптери с камери, които кръжаха като мухи над пламъците, тя най-после разбра.
Беше останала без дъх и потънала в пот, когато стигна до полицейския кордон. От покрива на блока се издигаше дебел стълб дим — черен пръст, насочен към вечерното небе. Няколко от прозорците на нейния етаж бяха избити и почернели от мощната експлозия. Стомахът й се сви от страх, като видя, че единият прозорец е нейният. Преброи пак — с надежда да е сбъркала, — но знаеше, че не е. Млад чернокож войник с шлем я задържа, когато се притисна към временната бариера, умолявайки да я пуснат оттатък. Когато му каза, че живее тук, той я насочи към един фургон в далечния край на паркинга. Поне стотина души от блока и два — три пъти повече от района сновяха по улицата, но Рени не забеляза сред тях баща си. Изведнъж отчаяно се опита да си спомни къде й беше казал, че ще ходи днес. Обикновено се връщаше привечер.
Около фургона блъсканицата беше твърде голяма, за да успее да поговори с някой служител — десетки гласове крещяха едновременно да им се обърне внимание, повечето отчаяно питаха за новини за близките си, а някои просто искаха да разберат какво се е случило и дали ще им изплатят застраховките. Блъскаха я и я подмятаха на всички страни, докато й се прииска да закрещи от безсилие и страх. Осъзна, че дори и да се разкрещи, никой няма да забележи, и си запробива път обратно през тълпата. Очите й бяха премрежени от сълзи.
— Госпожо Сулавейо?
Господин Пракеш, дребничкият закръглен азиатец, техен съсед по коридор, дръпна ръка от рамото й, сякаш учуден от самия себе си. Беше по пижама и хавлия, но беше нахлузил чифт токи с развързани връзки.
— Ужасно, нали?
— Виждали ли сте баща ми?
— Не, не съм го виждал — поклати глава той. — Всичко е толкова объркано. Жена ми и дъщеря ми са някъде тук, защото излязохме заедно, но оттогава не съм ги виждал.
— Какво стана?
— Според мен експлозия. Както си вечеряхме и — бууум! — плесна с ръце той. — Преди да разберем какво става, по коридора се разкрещяха хора. Не знам как е станало — нервно сви рамене той, сякаш можеха да обвинят него. — Видяхте ли хеликоптерите? Долетяха страшно много — изливаха пяна върху покрива и външните стени. Сигурен съм, че всички ще се разболеем от нея.
Рени се дръпна настрана. Не можеше да споделя тревожното му, но същевременно превъзбудено настроение. Семейството му беше в безопасност и вероятно бърбореха с другите съседи. Дали всички бяха оцелели? Със сигурност не, като гледаше какви са щетите. Къде ли е баща й? Усети, че изстива. Толкова пъти беше искала да го няма, той и отвратителният му характер да изчезнат от живота й, но никога не бе предполагала, че може да се стигне до това: седем и половина вечерта, улицата — пълна с бъбрещи сеирджии и зашеметени пострадали. Нищо не ставаше така изведнъж, нали?