Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Щом бравата изщрака, Елейн скочи и заизмъква вързопите им изпод леглата. Нинив хвърли копринената рокля на пода и извъртя ръцете си към гърба да се разкопчае. Много скоро и двете бяха напълно готови, Нинив — в зелена вълнена рокля, Елейн в синя, с вързопите на гръб. Нинив носеше торбата си с билките и парите, а Елейн — увитите в одеялото ковчежета. Дълбоките нагънати периферии на бонетата прикриваха лицата им толкова добре, че Нинив си помисли, че могат да минат и покрай Галад, без изобщо да ги забележи, особено след като си беше пуснала косата — плитката щеше да си спомни. Госпожа Джарен обаче като нищо можеше да спре две непознати, слизащи с обемисти вързопи от етажа със спалните.
Задното стълбище беше външно — бели каменни стъпала покрай стената. За миг Нинив изпита съчувствие към Том и Джюйлин, че са мъкнали тежките сандъци по тях, но вниманието й беше съсредоточено главно върху задния двор и каменната конюшня, покрита с плочи. В сянката под каретата клечеше жълто псе, намерило заслон от вече нарастващата горещина, но всички коняри бяха вътре. От време на време някой се мяркаше зад разтворените тежки врати, но навън не излизаше никой. Там също беше сенчесто.
Те притичаха бързо през двора към тесния проход между конюшнята и един висок каменен зид. От него тъкмо с трополене се измъкваше кола, съвсем малко по-тясна от прохода, пълна догоре с тор, над който бръмчеше ято мухи. Нинив подозираше, че сиянието на сайдар е обкръжило Елейн, въпреки че не можеше да го види. Надяваше се, че на кучето няма да му хрумне да се разлае и че никой няма да си покаже носа от кухнята или от конюшнята. Използването на Силата нямаше нищо общо с тихото измъкване, а уговарянето да ги оставят да си излязат щеше да остави следи, по които Галад можеше да ги издири.
Грубата дървена врата в края на прохода имаше само едно резе, а тясната уличка зад нея, обградена главно от къщи със сламени покриви, беше празна, ако се изключеха няколкото хлапета, улисани в някаква игра, която, изглежда, включваше да се бухат по главите с торба, пълна с боб. Единственият възрастен наоколо беше някакъв мъж, който хранеше гълъбите на един покрив отсреща — беше пъхнал главата и раменете си в гълъбарника. Нито той, нито момчетата не им обърнаха внимание, след като затвориха вратата и закрачиха по виещата се уличка, все едно че го правеха не за първи път.
Том и Джюйлин ги настигнаха на цели пет мили на запад от Сиенда. Том караше нещо като Калайджийски фургон, само дето беше боядисан в един цвят — мътнозеленикав, с отлюспена на големи парцали боя тук-там. Нинив с благодарност напъха вързопите си под капрата и се качи, но не остана никак доволна като видя, че Джюйлин е яхнал Кръшкач.
— Казах ти да не се връщаш в хана — сгълча го тя и се закле наум да го удари с нещо, ако пак погледне към Том.
— Не съм се връщал — отвърна той, без да знае, че си е спестил цяла цицина. — Казах на главния коняр, че на милейди й са се дояли малинки от околностите и двамата с Том трябва да идем да й наберем. Такива глупости някои от благо… — Той замълча и се окашля, когато Елейн го изгледа хладно и безизразно. Понякога забравяше, че всъщност тя е кралска особа.
— Трябваше да измислим някаква причина да напуснем хана — каза Том и шибна конете с камшика. — Предполагам, че двете сте казали, че ще се приберете в стаята с пристъпи на припадък, или поне лейди Морелин, но конярите щяха да се чудят какво ни става, че напираме да излезем на жегата, вместо да си седим в хладния плевник с някоя кана ейл. Може би не е нужно да го обсъждаме повече.
Елейн изгледа Том начумерено — безспорно заради „признаците на припадък“, — но той се направи, че не го забелязва. А може би наистина не го забеляза. Мъжете можеха да се правят на слепи, когато им изнасяше. Нинив шумно изсумтя — виж, това не можеше да не забележи. Той веднага изплющя над гърбовете на конете и стисна зъби. Всичко това беше само извинение, за да могат да яздят поред. И това беше едно от нещата, които мъжете правеха често — все да си търсят извинения, за да направят точно това, което искат. Добре поне че Елейн му се мусеше, вместо да му се усмихва превзето.
— Има още нещо, което научих снощи — продължи след малко Том. — Педрон Ниал се опитва да обедини държавите срещу Ранд.