През дебрите на Балкана

— Охо!

— Да, да! — закима той.

— Имало ли е вече такива случаи?

— Много!

— Горе в развалините ли?

— Да. Сутрин са намирали в развалините хора, лицата на които са били извити към гърба.

— Живи ли са още?

— Как може да питаш подобно нещо! На когото лицето му е откъм гърба, е със счупен врат. Мъртви са били.

— А, така ли? Ти говореше за хора, а не за трупове. Някой познавал ли е тези хора?

— Не. Били са все чужденци. Само веднъж човекът е бил от Остромджа. Бил от новите гавази и казал, че не вярва в духове. Затъкнал ножа и камата в пояса си и на смрачаване се изкачил горе. На другия ден и той лежал там като другите. Лицето му било синкавочервено, а езикът му изплезен.

— Отдавна ли е станало?

— Минали са около две години. Аз самият съм виждал този безразсъдно смел мъж.

— Приживе ли?

— Да. После видях и трупа му. Това исках да ти кажа.

— Безкрайно се радвам! Опиши ми още веднъж трупа!

— Изглеждаше ужасно!

— Това ли е цялото описание, което можеш да ми дадеш?

— Не. Като го донесоха от планината, го бяха увили в един стар кафтан. Бях потеглил рано към града, да купувам семена за тютюн и тъкмо тогава носеха трупа.

— Много бих искал да знам как точно изглеждаше шията му.

— Ужасно!

— Опиши я! Имаше ли по нея рани?

— Не. Но много добре се виждаше как духовете го бяха изподрали с ноктите си.

— Хм! А ноктите им били ли са забити в шията му?

— Какво говориш! Духовете не могат да понасят кръв. Никога не причиняват рани. Не раздират кожата. Но следите от ноктите им личат много добре. Тръпки ме побиваха от гледката, но все пак подробно огледах трупа, както и много други.

— Как изглеждаха тези следи от нокти?

— Като дълги, тесни, зачервени отпечатъци — отзад два, а отпред осем.

— Така си и помислих.

— Виждал ли си някога човек, погубен от духове?

— Не, никога. В моята родина духовете не погубват хора. Много са миролюбиви. Има три вида. Наричат ги духове-мъчители, духове-естети и нишадърени духове. Само тези от първия вид могат да бъдат опасни. Останалите са безобидни.

— Колко щастлива е твоята страна, ефенди, че има само такива духове! Нашите са зли, много зли. Веднага ти извиват врата и си мъртъв.

— Да, и аз мисля, че тогава човек умира.

— Разбира се! Затова в името на Аллаха те моля да не се изкачваш в опасната планина през нощта. Иначе ще те свалят долу като труп.

— Е, ще си помисля.

— Няма какво да мислиш. Ако ме попитат искам ли да продължа да живея, или искам да умра, няма какво да му мисля. Предпочитам да живея.

— Добре! И аз ще продължа да живея!

— Правилно! Олекна ми на сърцето. Много ме изплаши!

— Тогава да не говорим повече за развалините. По-добре ми кажи дали в Остромджа има човек, когото наричат стария Мюбарек!