Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
— Най-малкият ми е — допълни покрусена жената. — Има нужда от майка.
Мъжът метна цигарата на пода и стъпи отгоре, сякаш мачкаше хлебарка. После вдигна глава и се взря в очите на жената.
— Казах ти вече, нямам намерение да гледам дете на друг мъж. Остави го при баща му. Така е по-добре за всички.
Тя сложи нежно ръка върху рамото на сина си.
— Иди, миличък, да питаш колко е часът.
— Какво? Но…
— Казах, иди да питаш — повтори Айше.
Когато момчето се върна — беше разбрало, че е единайсет и двайсет — завари мъжът да фучи, а майка си — да гледа в краката си и да мълчи.
— Няма да хванем следващия влак — отбеляза непознатият — Има друг в три. Върни се дотогава. Сама.
На излизане от гарата те, момчето и майка му, се държаха за ръце. Навън ръмеше толкова леко, че не се налагаше да се крият. Купиха от един търговец наблизо два симида и седнаха на стъпалата. Детето даде половината симид на гълъбите, а майка му го загледа с невиждащи очи.
— Кой беше този човек, мамо?
— Приятел.
— Не ми хареса — рече с трепереща устна детето. Още не беше решило дали да се разплаче. Айше го придърпа към себе си и му разроши косата.
— И на мен не ми харесва много — отвърна тя.
Въпреки облекчението, което изпита от тези думи, момчето знаеше, че има нещо нередно. Толкова нередно, че майка му не му се скара дори когато хукна в кръг да плаши гълъбите и се изпоти под дебелото яке. Дори когато стъпи в калните локви, обувките му заджвакаха и вътре влезе вода, а палците му премръзнаха, тя продължи да мълчи.
— Искам с теб.
— О, така ли? — попита тя.
— Да, мамо. Искам да ме вземеш със себе си. Обещаваш ли?
Изведнъж Айше стана сериозна.
— Да, мъничката ми любов — рече тя.
— Не — поправи я момчето. — Трябва да кажеш „голямата ми любов“.
Адем се качи на товарния асансьор и натисна най-горното копче: двайсет и второто. После трябваше да се качи до двайсет и седмия етаж по стълбите. Оттам не можеше да продължи, тъй като имаше само скеле, скелет с метални пръти. Щом я построяха, сградата щеше да бъде сред най-високите Абу Даби.
След като се качи най-горе, Адем извлачи торба цимент до края на площадката и седна на нея с пресъхнала уста и ръце, които трепереха — нещо обичайно напоследък. Но гледката беше съвършена, окъпана от светлина. По-красива, отколкото онова, което богатите виждаха от мезонетите и малките си офиси. По диагонал се намираше прочут хотел с богато украсени балкони и изискана фасада. За стотна от секундата на Адем му се стори, че някой го наблюдава, усещане, което го обзе бързо и точно толкова бързо изчезна.
Докато седеше там с провесени крака и гледаше как облаците се носят над него, Адем се опита да се досети кога Баба за пръв път е чул клюките за майка им. Колкото и да е странно, той не помнеше сцени от детството си, когато да е било ясно, че баща му наистина знае. Адем не се сети и за човек, който да е очернил името на Айше, макар да беше сигурен, че доста са го правили. Дали някой съсед? Или месарят зад ъгъла, който се е изтървал, докато е режел агнешките котлети? Или някой напълно непознат, който е седял до баща му в чайната, представял се е за негов приятел, а е бълвал злъч и хули? Злонамерените подмятания се придвижваха по-бързо и от светлината. Да причинят такова нещо на добър човек като теб, са му казвали уж за да го утешат, а са злорадствали от нещастието на другите.
Историята се повтаряше през поколенията, през годините. Наскоро беше пристигнал един работник турчин, който знаеше за престъплението на Искендер и причината за него. Ако беше от бъбривите, а Адем беше сигурен, че е, мълвата щеше да плъзне и тук. Той щеше да вижда в очите на колегите си зловещото пламъче, което вече познаваше: съжаление, присмех, любопитство. Но беше все едно. От този момент нататък, реши Адем, вече всичко е все едно. Той беше сянка на предишното си „Аз“, а кой можеше да нарани една сянка!
Хоризонтът в далечината беше обагрен в оранжево-червена светлина, ярка и ослепителна. Под това обвито в мараня сияние светът изглеждаше странно притихнал и странно мъдър. Адем седеше там и се любуваше на изгрева и на сградите в далечината, като пламнали на фона на ведрия пейзаж. Небето сякаш се беше разцепило, беше се разтворило и бе разкрило друг всемир, а всички и всичко бяха изрисувани с Божията четка.
В три часа онзи следобед майката на Адем не отиде на железопътната гара. Вместо това стисна за ръце сина си и двамата се отправиха към предградията. Тръгнаха да изкачват един хълм, борейки се с вятъра, без да обръщат внимание на табелите, които призоваха: „Не преминавай!“. Беше забранено да се доближават толкова до язовира, но те го направиха. Никой не ги видя и не ги спря. Седнаха на брега, а водата долу проблясваше тайнствено.