Чест

Стисна между устните си цигара и почерпи пазача. Известно време двамата пушиха, без да казват нищо, всеки погълнат от мислите си. Адем си спомни как на младини в Истанбул е обирал по улиците угарки, за да си дръпне по веднъж от тях. Веднъж беше намерил на тротоара изпушена до половината цигара със следи от червило по нея. Беше двойно озадачен от находката — изумен, че някой е хвърлил недопушена и до средата цигара, и смаян, че има жени, които пушат по улицата.

След като пристигна в Лондон, свикна да вижда жени, които пушат на обществени места, а първия път, когато с Роксана си поделиха цигара, бе неописуемо развълнуван от близостта на мига.

— Вземи ги — подкани той и подаде почти пълния пакет.

— Даваш ми ги? — учуди се мъжът.

— Да, подарък за моя брат.

Нощният пазач грейна, при което се видяха млечнобелите му зъби. Адем се запита дали и те са такива от лимоновия сок. Съжали, че никога не е опитвал. Англичаните също бяха с доста лоши зъби. Трябваше да им каже за лимоновия сок.

Най-неочаквано отгоре се чу звукът на стотици криле — над тях като едно-едничко тяло мина ято прелетни птици. Нищо чудно да бяха дошли чак от Истанбул. Или пък от Лондон, където бяха зърнали някое от децата му: Есма на излизане от книжарница, където си е купила нови книги, или Юнус, който задно с приятелите си — пънкарите, пише графити по стените, или Искендер, които гледа как навън ръми от прозореца в затвора, но, все още бе мъчително да мисли за най-големия си син и за ужасното място, където се бе озовал. Адем винеше себе си. Именно той носеше вина, не толкова за нещата, които е направил, а за онова, което не бе успял да стори. Все повече осъзнаваше, че цял живот е бягал, отсъствал е, страхувал се е да не го погълне земята.