Престолът от драконова кост

— Охо? Значи все пак си получил някакво образование, а? Да, приятелю Саймън, точно при Ач Самрат Фингил Червената ръка обръща в бягство ситската и хернистирската войска. Но има и други, по-ранни битки и една от тях се е състояла тук. — Той простря ръка, за да обхване неравното поле. — По онова време тази земя е имала друго име. Ситите, които, предполагам, са я познавали най-добре, я наричали Ереб Иригу, което означава Западната порта.

— Кой я е нарекъл Чука? Това е доста странно име.

— Не знам със сигурност. Аз лично смятам, че произходът на думата идва от името, което римърите дават на битката. Те наричат това място Ду Нокегард — Гробището.

Саймън погледна назад към шумолящата трева, люлееща се от поривите на вятъра.

— Гробище? — попита той и през него премина сянка на някакво предчувствие.

„Тук вятърът никога не спира — помисли той. — Сякаш неуморно търси нещо изгубено…“

— Гробище, да. И от двете страни е имало значително подценяване на противника. Тези треви растат върху гробовете на хиляди мъже.

„Хиляди, като в църковния двор!“ Още един град на мъртъвци, под стъпките на живите. „Дали усещат? — внезапно се запита той. — Дали ни чуват и ни мразят заради… заради това, че виждаме слънцето? Или са по-щастливи, че са се отървали от тоя свят?“

— И това е песен, която знае всеки арфист на юг от Фростмарч — каза Бинабик. Саймън поклати глава и се опита да се съсредоточи, но въздишките на тревата, изтръгнати от вятъра, шумяха в ушите му.

— Няма да пея — продължи Бинабик, — но трябва да ти разкажа за свети Хоудрунд, след като отиваме в това, което някога е било неговият дом.

Момчето, тролът и вълчицата стигнаха до най-източната точка на Чука и пак се обърнаха, така че слънцето грееше от лявата им страна. Докато газеха през високата трева, Бинабик свали коженото си палтенце и завърза ръкавите му около кръста си. Ризата, която носеше отдолу, беше от бяла вълна, провиснала и с широка плетка.

— Хоудрунд — започна той — бил римър по рождение, но след редица премеждия приел ейдонитската вяра. Накрая бил канонизиран от църквата за светец.

— Както се казва, един разбридан бод не е важен, докато не се скъса наметалото — продължи тролът. — Нямаше да ни интересува какво е правил Хоудрунд, ако крал Фингил Червената ръка и неговите римъри не преминали Зелената река и не навлезли в земите на ситите.

Той млъкна и погледна Саймън.

— Тази история, както и всички поучителни истории, е твърде дълга, за да се разкаже за един час път. Ще пропусна обясненията и ще кажа следното: северняците прогонвали всички пред себе си и спечелили няколко битки по време на нашествието си на юг. Хернистирците, водени от своя принц Синах, решили да пресрещнат римърите тук — Бинабик обхвана с жест ширналата се под слънцето степ — и веднъж завинаги да спрат яростните им атаки. Всички хора и Сити бягали от Чука, защото се страхували да не попаднат между двете войски — всички, освен Хоудрунд. Изглежда, битката привлича свещениците като мухите и Хоудрунд не правел изключение. Той отишъл при Фингил Червената ръка, в собствената му палатка, и започнал да моли краля да се оттегли и така да спаси хиляди човешки животи, които иначе биха били загубени. Поучавал в своята — ако мога да кажа така — глупост и храброст Фингил, като цитирал думите на Усирис Ейдон, да прегърне врага си и да го направи свой брат. Фингил, което не е никак учудващо, го помислил за луд и бил отвратен да чуе подобни думи от един сънародник — римър… Охо, това дим ли е?