Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Обичам да ходя в домове, където старците са обградени с обич и грижи, и то не показни, произлизащи от тънките сметки за получаване на апартамента в наследство, а искрени, истински. Домът на Дубовицки беше именно такъв и аз веднага се почувствах толкова добре, че дори главоболието ми мина.
Анатолий Степанович ме въведе в стаята си, където бюрото беше отрупано с книги, стари вестници и ръкописи (изглежда, наистина пишеше мемоари), настани ме в удобен фотьойл, поръча на по-младата снаха, тоест съпругата на внука, да ни донесе чай и се приготви да ме изслуша. А когато ме изслуша, накъсано и възглухо се разсмя:
— Грешите, младежо, нямаше нищо подобно. В случая нямаше никакви високи длъжностни лица, които е трябвало да се прикрият. Аз добре си спомням това дело.
— Защо? — напрегнах се аз.
Защо той си спомня добре едно дело отпреди трийсет години, ако в него не е имало никаква лъжа, никакви политически мотиви и изобщо нищо особено?
— Ами защото се вдигна много шум. Родителите на убитите деца създадоха инициативна група. Те смятаха, че милицията не се занимава с издирването на убиеца, че делото е оставено на самотек, и решиха да напишат петиция, да съберат обществеността и да излязат на демонстрация в деня на откриването на Двайсет и петия конгрес на партията. Но работата на КГБ с източниците на информация сред населението винаги е била на добро ниво и тази инициатива се разчу. Трябваше спешно да се намери убиец, за да се успокоят родителите. Нали разбирате какво е това: демонстрация и обръщение към конгреса с негативна информация за правоохранителните органи! Впрочем вие сигурно не разбирате, толкова сте млад… Можете да ми повярвате, към това се отнесоха сериозно, много сериозно. Освен това до нас стигна информация, че членовете на групата имали начин да се свържат със западни журналисти, така че можеше да се вдигне неприятен скандал. И именно в този момент делото премина в Прокуратурата на СССР за него се хвърлиха всички сили, бяха задействани дори студенти стажанти. Между другото лично аз написах указанието да се привличат за рутинната работа студенти от юридическите и другите висши учебни заведения, които не са отишли на селскостопанска бригада. Разбира се, не беше позволено да се откъсват от учебния процес, но за работа в Прокуратурата на СССР вместо бране на картофи — като нищо. Защото аз наблюдавах административните органи, тоест Министерството на вътрешните работи и цялата милиция — гордо поясни Анатолий Степанович.
— А защо и студентите? — не схванах аз. — Каква полза от тях? Та те нищо не разбират от разкриване на такива сложни престъпления. Особено ако не са поне от юридически институт.
— О, вие не разбирате. — Той отново доволно се разсмя. — Знаете ли как беше организирана работата? От цяла Москва, от всички милиционерски участъци беше събрана информация за мъже, които през последните пет години са били уличавани в прояви на сексуална патология. Ексхибиционисти, воайори, мъже, които са се натрапвали на жени с неприлични предложения в обществения транспорт или на улицата. Обикновено за тях се съставяше административен протокол за дребно хулиганство. Знаете ли колко се събраха в целия град? Петдесет хиляди! Та това е немислимо! Из Москва са се разхождали петдесет хиляди полови психопати! Естествено само Московското управление не би могло да се справи с такъв проблем, дори не можеше и да се мечтае за това. Та значи сведенията за всеки такъв психопат се нанасяха в отделно картонче и за всекиго се изпращаше запитване до информационния център на МВР: къде е този човек в момента? И започнаха да се връщат отговори: някой е в колония, друг — на продължително лечение в психиатрична болница, трети е починал, а някои продължават да си живеят в Москва. Та значи тези студенти трябваше да вземат отговора, да намерят картончето за този човек и да боядисат крайчеца на това картонче с мастило в определен цвят — в зависимост от съдържанието на отговора. Защо ме гледате така? Едва сега цялата информация се обработва на компютри, а тогава се работеше ръчно, нямаше как другояче.
Физиономията ми сигурно наистина е била твърде изразителна, но не защото бях чул Кошмарните ужаси за начина на обработване на информацията в докомпютърната ера, а защото си спомних… „Цялата работа е в Групата“ — повтарял на доктор Юркунс нещастният, поболял се от силните психотропни препарати Олег Петрович Личко. За тази група значи е говорел! Той е знаел отнякъде за нея. Впрочем нали е работел в щаба на Градското управление, така че спокойно е можел да знае.