Вратата на Абадон

— Ако си готова да споделиш с мен.

— Аз го направих — рече Клариса. — Аз саботирах „Росинант“ и „Сенг Ун“. Аз убих Рен. Убих и няколко души на Земята. Излъгах коя съм. Извърших всичко това. Аз съм престъпник.

— Добре.

— Приключихме ли?

Ана се почеса по носа и въздъхна.

— Дойдох тук, при Пръстена, въпреки че това бе тежък удар за моята спътница в живота. Макар да означаваше, че няма да видя бебето си дълги месеци. Казах си, че мястото ми е тук. Да помогна на хората да се справят с този проблем, да преодолеят страховете си. Ти дойде… за да спасиш баща си. Да го оневиниш.

— Така ли ти каза Тили?

— Не с толкова уравновесен език.

Клариса се разсмя. Всичко, което можеше да каже, ѝ се струваше наивно. Нещо повече — глупаво. „Джим Холдън разруши семейството ми“ или „Исках баща ми да се гордее с мен“, или „Сгреших“.

— Направих каквото съм смятала за правилно — тросна се тя. — Кажи им го. На онези от охраната. Кажи им, че съм признала всичко.

— Ще го направя. Ще им кажа.

— Направих го. Исках да го направя.

— Защо се опита да убиеш Наоми?

— Исках да ги убия всичките. — Клариса произнасяше бавно и мъчително всяка дума, сякаш беше твърде голяма, за да излезе от гърлото ѝ. — Те бяха част от него, а аз държах да го няма. Просто да не съществува повече. Исках всички да разберат, че е лош човек.

— Все още ли го искаш?

— Не ме интересува — отвърна Клариса. — Можеш да им кажеш.

— А Наоми? Сега отивам при нея. Има ли нещо, което искаш да ѝ предам?

Клариса си припомни лицето на онази жена, подпухнало, окървавено. Тя стисна ръка и сякаш усети ръкавицата на механобота върху пръстите си. Нямаше да е никак трудно да ѝ прекърши врата, все едно да пречупи перце. Спомняше си, че се бе поколебала.

— Кажи ѝ, че се надявам да се оправи скоро.

— Наистина ли се надяваш това да стане?

— Или пък просто се опитвам да бъда любезна? Кажи ѝ каквото искаш. Не ме е грижа.

— Добре — кимна Анита. — Мога ли да те попитам нещо?

— Бих ли могла да те спра?

— Да.

Тишината продължи не повече от три поемания на дъх.

— Питай.

— Искаш ли да получиш изкупление?

— Не вярвам в Бог.

— Искаш ли да получиш изкупление от нещо друго, освен Бог? Ако има прошка за теб, готова ли си да я приемеш?

Клариса усети, че дълбоко в нея се надига гняв. Устните ѝ се извиха в хищна гримаса. За първи път, откакто се бе опитала да разбие вратата на онзи шкаф на „Росинант“ с юмруци, тя си припомни какво е да изпитваш гняв. И колко може да е силен.

— Защо трябва да ми се прощава каквото и да било? Аз го направих. Това е всичко.

— Но ако…

— Що за правосъдие ще е това? Да, Клариса, ти уби Рен, но след като съжаляваш, значи всичко е наред. Ако това е начинът, по който действа вашият Бог, тогава майната му!

Вратата на хладилното издрънча. Клариса вдигна изненадано глава, сетне осъзна, че са чули вика ѝ. Идваха да спасят проповедника. Тя стисна ръцете си в юмруци и сведе поглед към тях. Щяха да я върнат обратно в килията. Усещаше с всяка фибра на тялото си колко малко го иска.