Вратата на Абадон

— Аз не възразявам — намеси се отново Клариса.

— Аз пък възразявам — изтъкна Ана. — Защото съм неин свещеник и нещата, които ще обсъждаме, са от лично естество. Ако обичате, отворете вратата и ни отведете някъде, където ще можем да разговаряме.

— Направи го — обади се капитанът в далечната килия. Ашфорд. Така се казваше. — Всичко е наред. Може да ги затвориш в хладилното помещение. Заключва се отвън.

— И след това ще си имаме мъртъв проповедник, а?

— Мисля, че няма такава опасност — отбеляза Ана.

— Значи вярвате във вакуумните феи — промърмори недоволно пазачът, но отключи вратата на килията. Перилата се завъртяха встрани. Клариса се поколеба. Виждаше лицето на капитан Ашфорд в килията зад пазача и Ана. Определено се нуждаеше от бръснене и изглежда, бе плакал. За един кратък миг Клариса стисна решетките, сякаш държеше да остане зад тях.

— Всичко е наред — успокои я Ана.

Момичето пусна решетките и пристъпи отвън. Пазачът измъкна пистолета и го опря в тила ѝ. Ана се намуси. Ашфорд не сваляше очи от тях.

— Необходимо ли е? — попита духовницата.

— Импланти — припомни пазачът и сръчка Клариса да върви. Тя пристъпи.

Хладилната камера бе по-просторна и по-топла от камбуза на „Церизиер“. По стените, пода и тавана имаше метални ленти с улеи на всеки няколко сантиметра, на които да се монтират допълнителни прегради. Логично бе отделенията за животни да са разположени в близост до кланицата. Ослепително бяла луминесцентна светлина озаряваше цялото помещение.

— Връщам се след петнайсет минути — предупреди пазачът, след като изтика затворничката вътре. — Ако забележа нещо нередно, ще те застрелям — предупреди я той.

— Благодаря, че ни осигурихте възможност да разговаряме насаме — рече Ана и последва Клариса вътре. Вратата се затвори. Ключалката изщрака като резе на портата на ада. Светлините трепнаха и Клариса си помисли: „Не е трябвало да свързват заключващия магнит в същата верига, на която е контролното табло“. Но това бе спомен от един друг живот.

Ана пое бавно дъх и протегна ръка.

— Вече сме се срещали — поде тя. — Но нямахме възможност да се запознаем. Аз съм Ана.

Възпитанието си каза думата и Клариса протегна ръка преди още да осъзнае какво прави. Пръстите на другата жена бяха топли.

— Мой свещеник? — попита Клариса.

— Съжалявам, че го казах — отвърна Ана. — Но се ядосах на упорството на пазача и търсех с какво да го притисна.

— Хората вършат и по-лоши неща. Когато са разгневени.

Клариса пусна ръката на Ана.

— Аз съм приятелка на Тили. Тя ми помогна, след като корабът претърпя авария. Пострадах сериозно и не можех да разсъждавам трезво и тя ми се притече на помощ — обясни Ана.

— Доста я бива за тези неща.

— Тя познава сестра ти. И баща ти. Цялото семейство. — Ана стисна нетърпеливо устни. — Трябваше да ни осигурят столове. Сякаш стоя на спирка на автобус.