Вратата на Абадон

Изненадващо, но Ана си помисли, че го разбира.

Да си проповедник означаваше да си свързан с проблемите на хората. Ана бе давала съвети за любовни връзки, бе кръщавала деца и в един сърцераздирателен миг дори бе отслужила заупокойна литургия за смъртта на едногодишно бебе. Хората от нейното паство я включваха в най-важните събития в живота си. В повечето случаи тя харесваше тази дълбока, сърдечна връзка с тях. Даваше си сметка, че всяко събитие променя хората, оставя по някого от тях от другата страна. Преминаването през Пръстена и последвалата трагедия не можеха да не окажат подобно влияние.

Евакуацията на хора към „Бегемот“ вървеше с пълна сила. Палатковият лагер, разположен на извитата вътрешна повърхност на гигантската централна зала, растеше като пролетна поляна с цветя. Високи, мършави поясни помагаха да разтоварват и настаняват ранени земляни, да им поставят системи, да нагласяват апаратурата, носеха одеяла и възглавници. Ана не можеше да не изпита радост от подобна гледка дори в сянката на скорошното бедствие. Вярно е, че трябваше да се случи истинска трагедия, за да ги накара да заработят заедно, но все пак се получи. Всичко това вселяваше в душата ѝ надежда.

Да можеха само да разберат колко по-добре е да го правят без истерични крясъци и кръвопролитие.

— Работата ви бе подложена на критики — чу гласа на Моника Стюарт. — Защото прокламира насилие.

Розовият мъж кимна.

— Аз също в началото го отхвърлях. Но стигнах до извода, че може би това е пътят. Мисля, че когато се приберем у дома, ще настъпят някои промени.

— Заради Пръстена?

— И бавната зона. Както и заради това, което се случи тук.

— Смятате ли, че ще можете да накарате и други хора на изкуството да дойдат тук?

— Сигурен съм.

А Крис, младият офицер от нейното ново паство, бе попитал дали не могат да организират смесена църковна служба на „Бегемот“. В началото тя си помисли, че става дума за смесване на религии, но се оказа, че има предвид земляни, марсианци и поясни. Смесени, сякаш Господ Бог категоризираше хората съобразно гравитацията, в която са израснали. Ана си помисли, че няма такова нещо като „смесена“ група. Както и да изглеждат хората, когато решат да се обърнат към Него, те всички стават едно. Дори ако няма Бог, или богове. „А сега остават тия три: вяра, надежда и любов — бе написал апостол Павел, — но по-голяма от тях е любовта.“3 Вярата и надеждата бяха важни за Ана. Но сега вече разбираше по друг начин какво бе имал пред вид Павел. Любовта не се нуждае от нищо друго. Не ѝ е нужна всеобща вяра, нито обща идентичност. Достатъчно бе Ана да си спомни за детето си и тя се изпълваше с тъга и усещане за самота. Почти усещаше Нами в ръцете си, долавяше омайния мирис на косицата ѝ. Угандката Ноно и рускинята Ана се бяха събрали в едно, за да създадат Нами. Но тя не бе смесица от тях двете, или поне не можеше да се гледа на нея като на толкова грубо творение. Бе много повече от сума на съставящите я части. Ново съзнание, индивидуално и неповторимо.