Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
На десетия ден намериха стара дърварска колиба, полусрутена и обрасла, но достатъчно закътана да им предложи подслон и прикритие за огън през нощта. Френтис отиде да потърси храна и се върна с обичайния добив от корени и гъби, но и с една пъстърва, която бе уловил с голи ръце в потока наблизо. Изкорми я, уви я в листа и я опече на огъня. Жената изгълта своя дял с вълчи апетит.
— Поредното доказателство, че гладът е най-добрата подправка — каза накрая тя и се усмихна за пръв път от дни.
Френтис дояде мълчаливо своята половина от рибата.
— Тревожиш се — продължи тя и се сгуши до него. — Питаш се кой ще е следващият, когато стигнем във Варинсхолд. Макар че според мен вече знаеш кой ще е.
Явно беше в настроение да говори и това се хареса на Френтис дори по-малко от предишното ѝ мълчание. Би могъл да го каже, защото напоследък жената рядко връзваше езика му — изглежда, намираше известна утеха в редките му думи, дори те да бяха напълно лишени от топлота. „Защо просто не умря в Южна кула?“ — това му идеше да каже, но не го направи. Усещаше, че скоро ще стане нещо, че са близо до осъществяването на каквато там безумна цел обслужваше жената, а вече я познаваше добре и знаеше какво означава това.
— Искаш ли да сключим сделка? — попита той.
Този неочакван въпрос искрено я озадачи.
— Сделка ли, любими?
— Любими — повтори той. — Постоянно ме наричаш така и го мислиш наистина, нали? Живяла си толкова дълго, но никога не си обичала преди мен.
Лицето ѝ се изпразни от изражение, остана само смътна бдителност в погледа. Жената кимна; вероятно очакваше поредната заядлива или пълна с омраза реплика.
— Искаш ме, искаш ме целия — продължи Френтис. — Можеш да ме имаш. Можем да бъдем заедно завинаги или поне докато продължаваш да ме искаш, но повече никога не ме насилвай. Ти няма да ме принуждаваш, а аз няма да се съпротивлявам. Ще се махнем оттук, ще отидем някъде далеч, на някое забравено от хората място. И ще останем там, само аз и ти.
Лицето ѝ остана неподвижно, само устните ѝ потрепваха в ъгълчетата и очите ѝ примигваха от време на време.
— Можеш да четеш чувствата ми — добави Френтис. — Следователно знаеш, че говоря сериозно.
Когато жената най-после отговори, гласът ѝ бе натежал, било от гняв, било от тъга.
— Смяташ, че аз това искам?
— Не, това е което аз ти предлагам.
— В замяна на какво?
— Да спреш. Да не убиваш повече. Да изоставиш каквато там задача те чака във Варинсхолд.
Тя затвори очи и извърна глава, съвършеният ѝ профил грееше ален на фона на пламъците.
— Когато бях млада като теб, познавах единствено омразата. Омраза ярка и великолепна като най-силната любов, от онази омраза, която е като песента на Надарен, толкова силна, че зовът ѝ прехвърля бездната и бива чут от нещо, което също иска да сключи сделка. Аз приех онази сделка, подпечатах я с океан от кръв, затова не мога да приема твоята.
Отвори очи и се обърна да го погледне, а лицето ѝ носеше печата на такава скръб и объркване, че Френтис неволно сведе глава.
— Казваш да отидем на някое забравено място. Но забравени места не съществуват, не и за Съюзника. Единственият ни шанс е да довършим започнатото, да изпълним плана му, не разбираш ли? Да му дадем лелеяния миг на триумф, последния щрих на великата му схема, и едва тогава ще бъдем свободни. А тогава, любими, няма да имаме нужда от забравено място, обещавам ти, няма да е нужно да се крием. Ще му дадем неговата победа, после ще подпалим всичко и ще го опожарим заедно с него.
Той отклони поглед, жената се сгуши още по-плътно до него, положи глава на рамото му и го прегърна през кръста.
— Аз ще те убия — каза той. — Сигурно знаеш това.
Жената го целуна по врата и като никога той не се дръпна с погнуса, макар че можеше да го направи, толкова хлабава беше връзката.
— Направиш ли го, любими — прошепна тя и дъхът ѝ опари врата му, — ще обречеш себе си и всяка жива душа на този свят.
Криха се още три дни, докато всички признаци, че ги преследват, не изчезнаха, кучешкият лай в гората утихна, вятърът спря да носи миризма на войнишки огньове. Поеха на север, все така избягвайки пътищата и утъпканите пътеки, не смееха дори да откраднат храна от малкото чифлици, покрай които минаваха. Жената постоянно мислеше за задачата си, решена бе да не допусне нов провал. Говореше рядко, не се възползваше от Френтис нощем. Вървяха, спяха, хранеха се с каквото намерят по пътя, и толкоз.
Минаха още две седмици, докато стигнат до равнините и пътя към моста над Саламурената река, и двамата отслабнали и мръсни след дългия преход през горите. Последното, изглежда, допадаше на жената — „избягалите роби рядко са добре охранени“, каза му тя в нощта преди да влязат в столицата. Нощуваха на речния бряг на няколко мили от моста. Нямаха пари, с които да платят таксата за преминаване, а на моста вероятно имаше и стражи, чието внимание не биваше да привличат.