Фурията на Академа

– Да, така е.

– Ти спаси живота на баща ми. Все още съм ти задължена за това. Ще ти помогна, доколкото мога.

Тави леко се притисна към нея, неспособен да изрази с думи благодарността си. След миг усети докосването на пръстите ѝ по лицето си. Той отвори очи и забеляза лицето ѝ съвсем близко до своето. Младежът застина, не можеше да се помръдне.

Маратската девойка прокара пръсти по бузата и брадичката му и прибра падналия тъмен кичур коса зад ухото му.

– Реших, че не ми харесва да те боли – каза тихо тя, без да отмества поглед от неговия. – Ти си изморен, алеранецо. И без това имаш достатъчно врагове, за да се нараняваш и сам заради неща, които не би могъл да предотвратиш. Трябва да си починеш, докато все още имаш възможност.

– Твърде изморен съм, за да заспя – каза Тави.

Тя го погледна и въздъхна.

– Луди. Всичките сте луди.

Тави се опита да се усмихне.

– Дори и аз?

– Особено ти, алеранецо.

Тя му се усмихна в отговор и сияещите ѝ очи проблеснаха съвсем близо.

Тави почувства как леко се отпуска и се наведе към Кайтай, наслаждавайки се на топлото ѝ присъствие.

– Кайтай – рече той, – защо си тук?

Тя помълча за миг, преди да отговори:

– Дойдох да те предупредя.

– Да ме предупредиш?

Тя кимна.

– Съществото от Долината на тишината. Онова, което събудих­ме по време на Изпитанието. Спомняш ли си?

Тави потрепери.

– Да.

– Оцеляло е – каза тя. – Кроачът загина. Пазителите измряха. Но то напусна долината. Намерило е раницата ти. Познава миризмата ти.

Тави потрепери.

– Дошло е насам – каза тихо Кайтай. – Изгубих следата му в една буря, два дни преди да пристигна тук. Но през цялото време то се е движило право към теб. Месеци наред го търсих, но то не се появи.

Тави се замисли за миг и каза:

– Нещо такова едва ли ще остане незабелязано в столицата. Ужасяваща гигантска буболечка, която изпъква пред всички.

– Може то също да е умряло – каза Кайтай. – Също като пазителите.

Тави се почеса по брадичката.

– Но Черния котарак краде от месеци – каза той. – Ти си тук от месеци. Щом си дошла само за да ме предупредиш, можеше да го направиш и да си отидеш. Което означава, че има и друга причина да останеш тук.

Нещо проблесна в дълбоките ѝ зелени очи.

– Нали ти казах. Тук съм да наблюдавам. – Тя наблегна върху последната дума. – За да науча повече за народа ти.

– Защо? – попита Тави.

– Такъв е обичаят на народа ни – отвърна Кайтай. – След като се разбере какво...

Гласът ѝ заглъхна и тя отмести погледа си настрани.

Тави се намръщи. Нещо му подсказваше, че не трябва да нас­тоява за отговор, ако не иска да я отблъсне. Искаше му се просто да поседи там, близо до нея и да разговарят.

– И какво научи? – попита той вместо това.

Тя отново го погледна и когато очите им се срещнаха, Тави потрепери.

– Много неща – отвърна спокойно Кайтай. – Че това е място за обучение, където се научават много малко полезни неща. Че ти, който си смел и умен, си презиран от повечето от своите, защото нямаш магия.