Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
– Красиво е – каза тихо Амара.
– Да – отвърна той. – Докато не се сетиш какво означава всичко това. Искам да го унищожа.
– Абсолютно – каза тихо тя. Отиде до него и се загледа в гнездото. Потръпна и се обърна към Бърнард. – Благодаря ти – каза тя и му подаде сгънатата пелерина.
Бърнард се обърна към нея, за да я вземе, и тя усети усмивката в гласа му.
– За теб винаги. – Той наметна пелерината и я закопча, оставяйки лявата си ръка свободна за стрелбата с лък. – Или пък не – продължи замислено той. – Ти си променила мнението си. За нас.
Амара внезапно застина на мястото си, доволна, че тъмнината скрива лицето ѝ. Би могла да овладее гласа си. Би могла да го излъже в мрака. Но нямаше да може да повтори тези думи, докато го гледаше в очите.
– И двамата имаме дълг пред държавата – каза тихо тя. – Прекарах чумата като дете.
Бърнард мълча доста дълго време. След това каза:
– Не знаех.
– Сега разбираш ли защо трябва да е така? – попита тя.
Отговори ѝ само тишината.
– Никога няма да мога да ти родя деца, Бърнард – каза тя. – Това трябва да е достатъчно, за да те накара да си потърсиш друга жена, такъв е законът. Иначе ще изгубиш правото си на гражданство.
– И без това не съм го искал – отвърна Бърнард. – Заради теб съм готов да се откажа от него.
– Бърнард – каза тя с нескрита тъга, – сред гражданите ни има толкова малко достойни хора. Особено сред аристокрацията. Държавата се нуждае от теб.
– Враните да я изкълват държавата – каза Бърнард. – И преди живеех като свободен човек. Пак може да бъде така.
Амара си пое дълбоко дъх и каза много нежно:
– Аз също съм се клела, Бърнард. И все още вярвам в клетвата ми. Не мога да се отметна от нея. Ще остана вярна на Короната и ще изпълнявам дълга си докрай. Няма да поемам допълнителни задължения, които да влязат в конфликт с нея.
– Ти смяташ, че аз съм в конфликт с Короната? – попита тихо Бърнард.
– Мисля, че заслужаваш истинска съпруга – отвърна Амара. – Която да бъде майка на децата ти. Която да остане до теб при всякакви обстоятелства. – Тя преглътна. – Аз не мога да бъда тази жена. Не и докато съм се заклела пред Гай.
Двамата останаха смълчани известно време. После Бърнард поклати глава.
– Графиньо, възнамерявам да се боря с теб по този въпрос. С нокти и зъби. Всъщност смятам да се оженя за теб, преди да е свършила годината. Но засега и двамата имаме по-належащи дела и е време да се съсредоточим върху тях.
– Но...
– Искам да отидеш при Джиралди и да провериш дали всеки мъж носи лампата си – нареди Бърнард. – А след това да заемеш позиция до Дорога.
– Бърнард – каза Амара.
– Графиньо – прекъсна я той, – това са моите земи. Тези хора са под мое командване. Ако не си готова да се сражаваш рамо до рамо с тях, разрешавам ти да ни напуснеш. Но ако си решила да останеш, очаквам от теб пълно подчинение. Ясен ли съм?
– Напълно, Ваше Превъзходителство – отвърна Амара.
Тя самата не знаеше дали е ядосана, или развеселена от тона му, но чувствата ѝ не ѝ попречиха да реагира професионално. Тя сведе глава в кратък поклон, обърна се и тръгна към легионерите, за да потърси Джиралди. Убеди се, че всеки легионер носи по две фуриени лампи със себе си, и след това се отправи към края на колоната, откъдето се разнасяше острата миризма на Уокър, гаргантът на Дорога, която бе достатъчен ориентир.
– Амара – каза Дорога.
Той стоеше прав в мрака, облегнат отстрани на Уокър.
– Готов ли си? – попита го Амара.
– Ммм. Бързо го натоварих. Сигурна ли си?
– Не – каза тя. – Но пък какво ли е сигурно в тоя живот?
Дорога се усмихна и зъбите му проблеснаха в тъмнината.
– Смъртта – отвърна той.
– Много обнадеждаващо – рече тя сухо. – Благодаря ти.
– Пак заповядай – каза той. – Страх ли те е от смъртта?
– А теб? – попита тя.
Маратският вожд замислено наведе глава.
– Някога ме беше страх. Сега... не съм сигурен. Никой не знае какво идва след това. Но ние вярваме, че смъртта не е краят. И където и да ме отведе тази пътека, аз знам, че няма да съм първият, преминал по нея. Другите ще ми правят компания. – Той скръсти големите си ръце на гърдите. – Моята другарка, майката на Кайтай. И след последната битка – много от моите хора. Приятели. Семейство. Понякога си мисля, че ще ми бъде приятно да ги видя отново. – Той погледна към бледата луна. – Но Кайтай е тук. Затова си мисля, че ще остана толкова дълго, колкото мога. Тя може да има нужда от баща си и ще бъде безотговорно от моя страна да я оставя сама.