Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
От големите ѝ зелени очи покапаха сълзи, но дишането ѝ остана спокойно и тя не отмести погледа си встрани.
Тави погали нежно светлата ѝ коса. Тя бе невероятно фина и мека.
– Племената на народа ти. Стадомор, вълк, кон, гаргант. Те... се сливат с тях по някакъв начин.
– Да, алеранецо – отвърна тихо тя. – Нашите чала. Нашите тотеми.
– Тогава... значи, аз съм твоят чала.
Тя силно потрепери и от устните ѝ се отрони тих звук. После главата ѝ полегна на гърдите му. Тави я прегърна през раменете и я притисна към себе си. Непознатото усещане леко го изненада. Досега не бе прегръщал така момиче. Тя беше топла и мека, а ароматът на косата и кожата ѝ го замайваше. Той почувства как пулсът и дишането му се ускоряват, а тялото му реагира на близостта ѝ. Но под всичко това се появи още едно, съвсем различно ниво на усещания. Неясно защо му се струваше, че е абсолютно правилно да я усеща до себе си, сгушена под ръката му. Той леко я притисна и тя се премести по-плътно до него, потрепервайки от беззвучния си плач.
Тави понечи да заговори, но нещо го възпря. Вместо това той продължи да мълчи и да я прегръща.
– Исках кон, алеранецо – прошепна тя с пресеклив глас. – Бях планирала всичко. Щях да яздя със сестрата на майка ми Хашат. Да препускам към хоризонта без особена причина, просто за да видя какво има там. Щях да се надпреварвам с ветровете и да предизвиквам гръмотевиците на летните бури с тропота на копитата на препускащото ми през равнините племе.
Тави чакаше. После намери ръката ѝ, пръстите им се преплетоха и той отново почувства, че всичко това е правилно.
– След това се появи ти – каза тихо тя. – Предизвика Скагара пред всичките ми хора в хортото. Осмели се да влезеш в Долината на тишината. Победи ме в Изпитанието. Върна се за мен, рискувайки собствения си живот, макар че можеше да ме оставиш да умра. И имаше такива красиви очи. – Тя повдигна обляното си в сълзи лице и очите ѝ отново потърсиха неговите. – Не съм искала това да се случи. Не съм го избирала.
Тави не отместваше поглед от нея. Вената на шията ѝ пулсираше в ритъма на сърцето му. Те вдишваха и издишваха едновременно.
– И сега ти си тук – каза тихо той. – Опитваш се да научиш повече за мен. Всичко ти е толкова непознато.
Тя бавно кимна.
– Това не се е случвало с никой от народа ми – прошепна тя. – Никога.
Изведнъж Тави разбра болката ѝ, съмненията в сърцето ѝ и страха.
– Ти нямаш племе – каза тихо той. – Нямаш свои хора.
Очите ѝ отново се напълниха със сълзи, но гласът ѝ остана тих и равномерен.
– Сама съм.
Тави я гледаше в очите и усещаше страданието ѝ под маската на спокойствието. Момичето продължаваше да трепери, а мислите и чувствата му се сменяха толкова бързо, че той не успяваше да обмисли нищо. Но младежът знаеше, че Кайтай е смела, красива и умна и че присъствието ѝ при него е нещо невероятно добро. Осъзна, че не му харесва да я гледа как страда.
Той се наведе напред и притисна дланта си към бузата ѝ. И двамата трепереха и той не смееше да помръдне, за да не разруши очарованието на този треперещ момент. За съвсем кратко време, той не знаеше точно колко, на света не съществуваше нищо друго, освен тях двамата, бездънната дълбина на зелените ѝ очи, гладкостта на кожата ѝ, която пареше под пръстите му, собствените ѝ горещи пръсти, които галеха лицето и шията му и се заравяха в косата му.
Мина време. Не го интересуваше колко. Очите ѝ бяха превърнали времето в нещо незначително, което се подчиняваше на нуждите им, а не обратното. И този момент продължи дотогава, докато не настъпи краят му, и едва тогава времето възобнови своя ход.
Той погледна в очите на Кайтай и каза тихо, но уверено и твърдо:
– Ти не си сама.
Глава 33
Амара гледаше към пещерата на разбойниците през увеличаващото образите поле от сгъстен въздух, което Сирус беше създала между дланите ѝ.
– Прав беше – промърмори тя на Бърнард. После му кимна и протегна ръцете си напред, за да може той да се наведе и да надникне през рамото ѝ. – Ето там, виждаш ли? Разпростряло се е пред входа на пещерата. Това ли е кроачът?
В радиус двеста ярда около пещерата, земята беше покрита с някаква гъста, като че ли лепкава субстанция, която проблясваше влажно под лъчите на залязващото слънце. Тя беше покрила гъстия храсталак пред входа на пещерата, превръщайки го в полупрозрачна сфера с размера на малка къща. Растящите наоколо вечнозелени дървета също бяха покрити с веществото, недокоснати бяха само най-горните клони. Като цяло се създаваше усещането, че целият склон е осеян с гнойни пъпки, особено на фона на древната планина Гарадос, която се издигаше над пещерата.