Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Гениално! Годините на непрестанно лъжене ми бяха дали език, способен да си измисля без никаква съзнателна намеса от страна на ума ми. Напрегнах се, готов да хукна веднага щом той задърпа дръжката на меча. Докато го правех обаче забелязах, че десният ми крак е стъпил върху здрав на вид клон, дълъг около три стъпки — явно се беше отчупил от дървото при някоя буря.
Граф Исен прибра ножа си и стисна с две ръце дръжката на меча, обърнал гръб към мен, готвейки се да го дръпне. Аз прехвърлих собствения си меч в лявата си ръка, вдигнах тоягата и тръгнах крадешком напред. С тихи стъпки се озовах зад графа — лекото хрущене на шумата под ботушите ми бе заглушено от сумтенето му, докато се мъчеше да измъкне заклещеното острие. Хвърлих поглед на клона. Беше доста тежичък. Свих рамене и разчитайки на по-дългите си крака да ме измъкнат в случай, че нещо се обърка, цапардосах Исен отстрани по главата. Вече имах злощастен опит със стоварването на вази върху тила на мъж, затова реших този път да пробвам страничен удар.
За един подмокрящ гащите миг ми се стори, че граф Исен ще остане на крака. Той започна да се обръща… а после се свлече.
Постоях така няколко секунди, взрян в лежащия в несвяст граф, дишах тежко. Накрая се сетих да захвърля тоягата и в същия момент осъзнах, че до мен долитат далечни викове и звън на мечове. Поколебах се, зачуден какъв ли може да е източникът им.
— Няма да е нищо хубаво — промърморих на гората. Свих рамене и тръгнах. Ако ме бяха оставили на спокойствие, вероятно щях да изпразня кесията на графа, за да ми плати за неудобството и за нов кон, но звуците на битка се приближаваха.
Поех с прилична скорост между храстите, стигнах до коритото на пресъхнал поток и продължих по него. Не бях изминал почти никакво разстояние, когато с трясък на клони някой се вряза в мен отстрани и двамата се търкулнахме в плетеница от крайници и остри лакти. Последва хаотичен период на ужасени писъци и бясно млатене, който завърши с това, че използвах по-големите си размери и тегло, за да се озова отгоре, стиснал в ръце един мършав врат.
— По? — Открих, че се взирам в тясното почервеняващо лице на Бонарти По. С мъничко неохота откопчих пръсти от гърлото му.
— Т… — Той си пое дълбоко дъх. — Те са след… — Извъртя глава настрани и повърна в пълното с листа корито на потока.
— Кой е след какво? — Слязох от него и отстъпих назад, изкривил устни от погнуса.
— О-онези мъже.
— Славяните ли? — Огледах се. Представих си ги как идват към нас през храстите. По нямаше куража да се опита да ме спре, но онези тримата бяха длъжни да ме спипат отново, ако искаха да си запазят кожите.
— Те нападнаха Стеванас и сър Критчън. — По кимна и се изправи. — Аз побягнах. — Изглеждаше жалък, контешките му одежди бяха разкъсани и прашни. — За да доведа помощ — добави бързо. Имаше благоприличието да изглежда гузен.
Някъде вдясно от мен се чу шумолене на листа и чупене на съчки — нещо идваше към нас.
— О, боже! — Бонарти се хвана за сърцето. — Те са!
— Млъквай! — Сграбчих го за ръката и го дръпнах надолу със себе си, докато се привеждах. Най-важното при паникьосването е да го правиш тихо. Стисках го здраво и се чудех колко ли дълго би забавил славяните, ако го тласна на пътя им. Около нас жужаха насекоми, сухи камъчета скърцаха под петите на ботушите ми, желанието да пикая растеше неумолимо — а през цялото това време шумът в храстите се приближаваше. Не звучеше като атака, насочена право към нас, а по-скоро като криволичещо търсене, което би могло да ни открие.
— Трябва да бягаме — изсъска Бонарти.
— Чакай. — Бягането по принцип е хубаво нещо, но трябва да е добре преценено спрямо криенето. — Чакай.
Шумоленето и кършенето изведнъж се усилиха и една дребна фигурка се появи със залитане от храстите и слезе в коритото на потока на трийсетина крачки от нас.
— Граф Исен! — Бонарти рипна на крака, сякаш появата на графа решаваше всичките му проблеми.
Аз скочих част от секундата по-късно, или поне се опитах, но смутен от внезапната поява на графа, стъпих накриво сред камъните, залитнах напред и паднах на четири крака.
— Ти! — Исен насочи прекалено дългия си меч към мен.
— Мога да обясня! — Не можех.
— Ти просто ме остави там! Не можеш да изоставяш човек, когото си победил! — Говореше по-скоро неодобрително, отколкото кръвожадно. Струйки кръв нашарваха едната страна на лицето му, под мястото, където го беше улучил клонът.
— Принц Джалан ви е победил? — Бонарти се обърна изненадано към мен.
Граф Исен тръгна към нас, малко нестабилно.
— Намерих го в гората, отправих предизвикателството си и го нападнах. След това не си спомням много. Сигурно ме е ударил по главата с плоското на меча си. — Той докосна раната с алени пръсти.